/Поглед.инфо/ Продължение/ 3. Унификацията на обществения живот започва най-напред в чисто политическата сфера с премахване на всички форми на местно самоуправление, сочи д-р Желев; впоследствие се разпростира върху всички граждански дейности, вкл. изкуствата, развлеченията, семейните отношения.(59) След това се пристъпва към създаването на нови или консолидирането на съществуващите казионни организации.
В Германия, унификацията на обществения живот започва чрез мултиплициране на службите и инстанциите. Нацисткият режим извършва това роене, като първо координира всички съществуващи администрации и институции. Колкото повече са инстанциите, толкова повече са възможностите за създаването на работни места. Но назначаването на тези места зависи изключително от волята на нацисткото движение. Резултатът е, че в края на режима съществуват по няколко дублиращи се администрации за изпълняване на всяка една дейност. Съображенията за налагането на тази мултипликация произтичат от т. нар. вождови принцип, а не от стремеж към административна резултатност, промишлен капацитет, икономическа ефективност. Естествено, отговорността на служителите се размива. Но се създава съперничество между службите; функциите им не само се припокриват, но и задачите, които им се възлагат, са еднакви. Мултиплицират се и източниците на информация. Режимът се гарантира срещу оформянето на нежелателни алтернативни центрове. Евентуален саботаж не би имал шанс за успех. По сходен начин се създават не една, а две националсоциалистически студентски организации, две работнически организации, две организации на жените, на учителите, на лекарите, на адвокатите и т.н. (60)
Унификацията на обществения живот се благоприятства от специфичните условия, създадени след края на Първата световна война, и най-вече – от всеобщата криза на институциите. Както вече се посочи, с рухването на империите и задълбочаването на стопанската криза по целия свят, се създават тоталитарни движения не само в държавите, в които тези движения успяват да дойдат на власт. Както подчертава Хана Аренд,
“Успехът на тоталитарните движения сред масите означава края на две илюзии за всички демократични страни... и тяхната партийна система... Първата илюзия е, че народът в своето мнозинство взема активно участие в управлението и че всеки индивид симпатизира на своята или на нечия друга партия. Движенията показват точно обратното – че политически неутрални и несъпричастни маси могат да се окажат мнозинство в една демократично управлявана страна и поради това демокрацията може да функционира по правила, признавани на дело само от едно малцинство. Втората срината от тоталитарните движения демократична утопия е, че тези политически индиферентни маси са без значение, че те действително са неутрални и представляват просто неопределена среда, сред която се разгръща политическия живот на нацията. На повърхността изплува факт, неотбелязан от който и да било друг орган на общественото мнение, че открай време демократичното управление се опира на безмълвното одобрение и толерантност на несъпричастните и неоткроени части на населението също толкова, колкото и на изявените институции и организации в страната. Нахлувайки в парламента със своето незачитане на парламентарното управление, тоталитарните движения само изглеждат непоследователни. Всъщност те успяват да убедят хората, че парламентарните мнозинства не отразяват действителното състояние и че не винаги съответстват на реалната ситуация в страната, с което подронват достойнството и доверието в правителствата, уповаващи се също по-скоро на правото на мнозинството, отколкото на своите конституции. Често се е изтъквало, че тоталитарните движения използват и злоупотребяват с демократичните свободи, за да ги унищожат. Това не е просто дяволска хитрост на лидерите или детинско простодушия от страна на масите. Демократичните свободи, макар да се основават върху равноправието на всички граждани пред закона, добиват органичен смисъл и действеност само когато гражданите са привлечени и представлявани от определени групировки, образуващи социална и политическа йерархия. Разпадането на класовата система... благоприятства зараждането на нацизма” (61).
Разколебана е и вярата в елитите, които допреди Първата световна война изпълняват водеща роля в собствените им общества. В Италия, например, Мусолини лансира концепцията, че фашистката партия не може да удържи властта със същите хора, с които я е завладяла. Но чак през 1927 г. Дуче приключва с подмяната на ония кадри, които биха могли да предизвикат потенциални разногласия във фашистките редици. В Германия Хитлер се разправя с конкурентните си национал-социалистически съидейници само година след като се добира до властта. По сходен начин процедира и Франко, когато във Фалангата възниква вътрешнопартийна опозиция. Каудилио смазва безпощадно “старите ризи”, а лидерът им е изпратен на заточение.(62)
Както Хитлер ликвидира бившите си сподвижници в "нощта на дългите ножове", така и цар Борис III ликвидира офицерите-деветнадесетомайци, които разчистват пътя към личния му режим: Военният съюз е разтурен, а "най-опасните" офицери - осъдени на смърт. И по този съществен момент в процеса на изграждането на тоталитарна фашистка държава, в България се предпочита италианския модел. Унификацията на обществения живот се извършва постепенно.
Веднага след преврата на 19 май 1934 г. се създава Дирекция на обновата като специализиран орган за ръководство и контрол на идеологическия живот на обществото; държавното участие в икономиката се засилва рязко чрез учредяването на няколко държавни монопола; започва изграждането на система от казионни съсловно-професионални организации, със задача да обхванат цялото население; поставено е началото на корпоративния Български работнически съюз.(63)
Опитите за формиране на държавна младежка организация се увенчават в края края на 1940 г. „Бранник” следва идеологическия и организационен образец на „Хитлерюгенд”. Предвижда се в тази организация да бъдат обхванати всички младежи от 10 до 21 год., а за студентите – до 30 г. Държавният апарат е впрегнат да приобщава младежта в преданост към царя и Отечеството. На "Бранник" се предоставя изключителното право да разрешава образуването на други младежки организации и да контролира тяхната дейност. Членовете се възпитават в духа на тоталитарните фашистки идеологии. “Бранникът” няма право да разсъждава. Той трябва да изпълнява безпрекословно всичко, което му нареди лидерът. Един от тях – д-р Клечков е провъзгласен за “фюрер” на българската младеж. В началото на 1945 г., в учебния център на SS в градчето Дьолерсхайм в североизточна Австрия, нацистите се опитват да формират българска дивизия от дезертирали офицери, войници и български студенти, учещи се в различни университети на Германия и Австрия. Част от рекрутираните са членове на "Бранник".
На 8 декември 1941 г., по време на честването в Народния театър на патронния празник на университета, проректорът Стефан Цанков се оплаква на царя, че министър-председателят се опитвал да налага фашистки принципи на организация и ръководство на университета.(64)
В българските условия унификацията във върховете на властта има и някои особености. Те произтичат от мнителността на монарха, по-точно от недостатъчното доверие, което храни към Хитлер. А основания за това има достатъчно. Известно е, че структурата на нацистката партия в Германия (НСДАП) е йерархична и построена на териториален принцип. Начело стои Фюрерът. Той има само права, няма задължения. Неговата воля е закон. Понеже едновременно е и лидер на партията, и райхсканцлер, т. е. върховен ръководител на държавата, Хитлер назначава свои ресорни заместници, които практически ръководят партията-държава съобразно партийната програма и собствените му указания. Следващото стъпало в партийната нацистка йерархия са райхслайтерите. Те имат не само права, но и задължения. Назначават се от Фюрера и са му лично подчинени и преданни. Тяхната власт в партията и държавата обаче е огромна.
“В имперското ръководство се събират всички нишки на организацията на германския народ и германската държава”, разпорежда нацисткия партиен алманах.(65)
По сходен начин е изградена и йерархичната структура на Фашото. Партията е своего рода казарма, в която не може да има спорове, дискусии, не се допуска публична борба на мнения. Всеки член е неин войник, готов да изпълни заповедта на водача.
“Лъже се онзи, който си мисли, че в партията може да има някаква форма на изборност или власт, излизаща отдолу нагоре... Фашистите не са нищо друго освен войска. А войската се подчинява, сражава, умира, но не назначава своите началници и не обсъжда техните заповеди”, заявява секретарят на фашистката партия в Италия през 1928 г. Характерна е и клетвата, която полага новопостъпилият впартията: “Кълна се, че ще изпълнявам безпрекословно нарежданията на водача и ще служа с всичките си сили и ако е потребно, и с кръвта си, на каузата на фашистката революция”.(66)
Някъде в тази йерархична структура трябва да търсим мястото на лидерите на сателитните държави. Като се има предвид, че във външната политика нацизмът претендира за глобално господство, че за Хитлер “нито една държава не е завинаги чужда, че според нацисткия закон целият свят попада под разпоредбите на неговото законодателство, че този закон действа далеч отвъд германските граници и предвижда наказания за не-германци”, както подчертава изрично Х. Аренд (67), не е нужно голямо въображение да си представим как се е чувствал цар Борис ІІІ – синът на Фердинанд Лисицата, наследник на една от най-разклонените европейски династии, водеща потеклото си от английския крал Джеймс І Стюарт, в кръвно родство с всички европейски кралски фамилии – когато е трябвало да рапортува пред австрийския ефрейтор Шикългрубер? Или пред неговите райхслайтери?
Цар Фердинанд също раболепничеше пред германския кайзер Вилхелм ІІ. Но това бяха взаимоотношения в рамките на йерархичните канони на рицарството, взаимоотношения между короновани глави, между “братя”, както се титулуваха помежду си императорите и царете. Може да се приеме, че в тази йерархия и при сложилите се в началото на ХХ век политически отношения между Германската империя и княжество (по-късно царство) България, отношението към кайзер Вилхелм е било като към primus inter pares, като към пръв между равни.
Не по такъв начин стоят отношенията между Борис ІІІ и Хитлер. Царят презира плебейския фанатизъм на национал-социализма, но същевременно се възхищава от тоталитарните му методи и се опитва да ги налага в България. От друга страна, царят не може да не си дава сметка къде е мястото на сателитна България в йерархичната структура на нацизма, както и обстоятелството, че по силата на тази йерархична структура отреденото му място на български “фюрер” винаги може да му бъде отнето.
Затова Борис ІІІ се стреми да балансира и както подчертава в докладите си от 17 февруари и 10 март 1942 г. началникът на задграничното разузнаване към Главното управление на имперската безопасност Валтер Шеленберг, царят “всява безредие, недоверие и разединение в политическия живот”, противопоставя се на създаването на една “типично национално-българска политическа групировка”. И по-нататък:
“Старите партии са разпуснати и по волята на царя не трябва да бъдат възстановени. Царят обаче не желае и да запази един парламент от вида, какъвто той е сега. Той иска по-скоро да създаде една нова форма на парламентарно представителство, от което поне външно да личи, че е направена крачка по посока на новия ред в Европа. В действителност обаче по този начин той иска да изключи всякакво германско влияние. Царят има намерение да състави новия български парламент от представители на професионалните организации. Архитект Севов, който е известен като доверено лице на царя, изрази това със следните думи: За нас най-подходяща е италианската корпоративна система”.(68)
През 1942 г. германците стигат до извода, че е необходима намеса за персонални промени в българския кабинет с оглед задълбочаване на унифицирането на обществения живот в посока към нацистките практики. В докладна записка от март 1942 г., барон Адолф фон Бюлов – съветник в Райхсминистерството на външните работи, предлага състава на нов кабинет начело с ген. Луков. Генералът трябвало да поеме и поста на министър на войната, полк. Пантев – поста на министър на вътрешните работи, а Иван Багрянов – министерството на земеделието. “Тези три лица са надеждни приятели на Германия. Това би било едно правителство на силния юмрук”, посочва в заключение фон Бюлов (69).
Германското покровителство дава импулси на “Легиона” през 1942 г. за настъпателни действия. Свикват се шумни събрания, на които ген. Луков критикува политиката на правителството, че не е достатъчно прогерманска и не води унищожителна борба срещу комунизма. Генералът влиза в пряка кореспонденция с най-висшите нацистки ръководители, търси покровителството и подкрепата на Гьоринг и Химлер. По същество легионерите настояват за създаване на единна партия от фашистки тип, за по-нататъшно унифициране на обществения живот, за откровено нацистко управление. Ген. Луков е кадрови офицер, министър на войната през 1935-1938 г. С неговата помощ царят разгромява Военния съюз. Но когато генералът започва да се обгражда със “свои хора”, царят му иска оставката. Ден преди убийството, ген. Луков е посетен от български офицери, които настоявали той да поеме ръководството на техните “национални групи”, отбелязва в дневника си германският пълномощен министър в София Адолф-Хайнц Бекерле.(70)
Отчитайки реалната опасност от германския натиск за нова правителствена промяна царят решава на всяка цена да попречи на пътуването на ген. Хр. Луков и полк. Ат. Пантев за Германия. Част от изследваните автори, сред които и Маршъл Милър, допускат някаква степен на съпричастност на двореца към убийствата на двамата. На погребението на генерала легионерската организация разпространява позив, че техният водач бил убит от царя. Фашистката организация “Ратник” също твърди, че убийството на ген. Луков е дело на властта. Бекерле също изразява съмнение, че убиецът може да е от средите на правителството. М. Милър изрично подчертава, че от смъртта на ген. Луков най-облагодетелстван се оказва цар Борис ІІІ. „Твърде популярна бе версията, че убийството е било извършено от хора на царя и това предположение нарастваше с обстоятелството, че дните минаваха, а нямаше арести. Луков силно безпокоеше цар Борис и никой не бе по-облагодетелстван от неговата смърт повече от царя”.(71)
След кончината на цар Борис ІІІ ангажиментите към Хитлерова Германия нарастват. Репресиите се засилват. Фашизирането на управлението се задълбочава, а с това и унифицирането на обществения живот. Следващите правителства не правят нищо за скъсване с нацистката ос, продължават да обслужват нацистката кауза. Според американския историк М. Милър “със своите хитрувания и престъпления режимът на Ив. Багрянов окончателно се дискредитира като пронацистки".(72) Проф. Джон Лемпи също подчертава продължаващото сътрудничество на правителството на Багрянов с германците като причина за падането му (73). Всичко това дава основание на президента на САЩ Франклин Рузвелт да квалифицира българските управници като "криминални престъпници", а премиерът на Великобритания сър Уинстън Чърчил да ги заклейми като “жалка клика престъпни политици, които, в продължение на поколения трикратно опропастяват своята страна”.(74) Може ли да приемем, следователно, че в България е налице и третата обща характерна черта на фашистката държава, така както е дефинирана в труда на д-р Желев, именно, унифициране на обществения живот?
Литература:
(59) Желев, цит. съч., с. 88.
(60) ARENDT, цит. съч., с. 135-148.
(61) Пак там, с. 29-30.
(62) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 94-95.
(63) МИГЕВ, цит. съч., с. 404-405.
(64) ФИЛОВ, цит. съч., с. 133.
(65) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 98-101.
(66) Пак там, с. 105.
(67) ARENDT, цит. съч., с. 155-156.
(68) НОЙКОВ и РАДЕВ, цит. съч., с. 56-61.
(69) Пак там, с. 60.
(70) ДАСКАЛОВ, Дончо (1999) Политически убийства в новата история на България, изд. Петър Берон, София, с. 180-182.
(71) MILLER, цит. съч., с. 89; с. 118.
(72) Пак там, цит. съч., с. 192-193.
(73) LAMPE, цит. съч., с. 107.
(74) Реч на британския премиер Уинстън Чърчил пред Камарата на общините, произнесена на 2 август 1944 г.; вж. също: CHURCHILL, Winston, Abstracts from Speech. Parliamentary Debades of the House of Commons, August 2, 1944, Col. 1483; цит. по: Charles A. MOSER (1979) Dimitrov of Bulgaria. A Political Biography of Dr. Georgi M. Dimitrov, Caroline House Publishers, Illinois, p. 178.
Текстът е продължение на изследването на д-р Радко Ханджиев какво казва академичната наука на Запад за проявленията на фашизъм в политическа реалност на България отпреди септември 1944 г.; публикуван е в студия под заглавие „Имало ли е фашизъм в България? Поглед отвън“ в бр.9/2009 г. на сп. „Ново време“. Част пета.
Свързани текстове: http://avtorski.pogled.info/article/71635/Imalo-li-e-fashizam-v-Balgariya-Kakvo-kazvat-zapadnite-istoritsi
http://avtorski.pogled.info/article/71679/Fashizmat-na-vlast-totalno-edinovlastie
(следва)
