Наблюдавайки драмата на СДС и четейки интервютата на някогашните му лидери, се сещам за знаменитата фраза от времето на френската буржоазна революция, че революциите се започват от идеалисти, осъществяват от реалисти, а от тях печелят негодници и кариеристи.
Всички те говорят за двете седесе-та – едното на идеалистите и романтиците, другото на прагматиците, “ченгетата”, “сложените от комунистите”, “овладяли и насочвали СДС”. Иван Костов също е любим антигерой-виновник за станалото. В зависимост от това кой кога е бил изхвърлен началото на разделението се поставя от първите месеци във Великото народно събрание, когато се отделя сдс-ето с тире, та се стигне до днешните участници в “Единство”, които виждат тази разделителна линия две десетилетия по-късно.
Каква я мислихме, каква стана, вайкат се те, повтаряйки на всекидневно равнище знаменитата фраза на Хегел за иронията на историята, проявяваща се в това, че хората имат едни намерения, а се получава нещо съвсем различно. А както във всички буржоазни революции и нашата преди 23 години започва с месиански очаквания за «революционна промяна», която най-после в условия на гласност ще отвори очите на хората за всички истини, които преди това са оставали неизвестни за тях и ще доведе до един нов свят на висши ценности, в който «демокрацията и пазарната икономика» ще бъдат решение на всички нерешени преди това проблеми. За това допринася и фактът, че начело на тогавашното СДС застават доминиращо представители на бившата социалистическа хуманитарна интелигенция с особените характеристики на тази интелигенция. Цялото им предходно образование и жизнен опит на научни работници-хуманитари и обществоведи, журналисти или дейци на културата.
Поразяваща е наивността на лидерите на СДС от първите години на промяната, очакванията им за утрешното “светло бъдеще”. Желев говори, че очаквал, че преходът ще трае няколко години. Тренчев също се вайка, че мислел, че “периодът ще трае няколко години.” Петър Берон очаквал, че “всичко ще тръгне по мед и масло”. В много отношения оценката на Алексис дьо Токвил за този тип интелигенция, която задава модела и посоката на социална промяна от 1789 г., е валиден и за интелигенцията, задава промяната през втората половина на 80-те и първата половина на 90-те години в България. “В почти безкрайното отдалечаване от практиката, в която живеели, не достигал никакъв опит, за да смали устрема на техния натюрел; нищо не ги подсещало за препятствията, които съществуващите обстоятелства можели да поставят и пред най-желаните реформи; нямали и представа за опасностите, които придружавали и най-належащите промени.”
Както става в периоди на радикална смяна на собствеността и политическия режим трите закономерности на промяната са съвсем различни от утопичното съзнание на нейните активни участници.
Първата от тях е политико-психологическа закономерност на развитието на такъв тип движения в периоди на криза и загуба на доверие към съществуващата обществено-политическа система, когато в началото те представляват разнородни участници, с всякакви ориентации. В началото активни са хора с коренно противоположни позиции като всеки от тях очаква промени в различна посока. Обединява ги критичността към съществуващото състояние и «иронията на историята» е, че посоката в която ще тръгнат, е коренно противоположна на ранните очаквания за «повече социализъм». Със засилването на кризата и нестабилността започва търсене на нови идейи идентичности, което се усилва от започналата битка за власт в резултат на рухването в хаоса на съществуващите структури. Това усилва агресията и ролята на крясъка в публичното говорене. Както в битката за власт срещу БСП, така и в опитите за овладяване на позиции вътре в СДС, този който е по-яростен, радикален, настъпателен, непримирим, антикомунист, с по-голяма ярост готов да маха паметници и да сменя имена на улици, избутва по-умерените и не така радикалните, обвинява ги в предателство, отстъпчивост, обслужване на “комунистите”.
Докато Китай се превръща в световна сила на основата на принципа “не е важен цветът на котката, а дали лови мишки”, цялото поведение на СДС е подчинено на въпроса какъв е цветът на котката, без изобщо да ги интересува дали лови мишки. То не са “синя бира”, “сини яйца”, “сини надежди”, “синя идея”, “Синя коалиция” и какво ли още не. Битката вътре в СДС се оказа битка за това кой е по “син”, а не кой може да върши работа за България. Тази погълнатост от цвета на котката се оказа не само неефективна, а ужасно деструктивна.
Втората закономерност е свързана с индивидуалните промени във всеки от участниците. В началото никой от тях не е антикомунист. Бъдещият им лидер Жельо Желев дори в късната есен на 1989 г. казва, че е марксист, а следващият лидер Иван Костов пише статии за “Работническо дело”. Основната част от така нар. “дисиденти” са стари партийни дейци и гледат левичарски на ставащото. Бъдещите антикомунисти са в голямата си част незабележими конформисти, голямата част от тях с усещане за недооцененост в своята общност, но нагаждащи се към ситуацията. Най-конформно адаптиращите се към ситуацията бързо започват да пренаписват индивидуални биографии. Изведнъж в биографиите си преоткриват или просто конструират факти, при които всяка проблемна ситуация от миналото на съответния човек се интерпретира чрез категории като «репресирани», «преследвани», «дисиденти», «пострадали». И обратно, голяма поредица от факти, чрез които активно е бил включен в предходната система, се «забравят» и отпадат от реконструкцията на индивидуалното битие.
Жозеф дьо Местр има една знаменита фраза, отнасяща се до дейците на френската буржоазна революция, валидна и за нашия преход: “революцията в по-голяма степен води хората, отколкото те нея...Дори негодниците, които изглеждат водачи на революцията, всъщност са само нейни обикновени оръдия. В момента, когато претендират, че са я овладели, те позорно пропадат. Те бяха водени от събитията – един предварителен проект не би успял.” Бивайки водени от събитията, едни успяваха да се адаптират към тях, да променят идентичност и начин на мислене, да продължат напред, други са отлюспвани.
Третата закономерност е свързана с радикалните различия, от една страна, на самосъзнанието на правещите промяната, въобразяващи се, че вършат нещо в името на общото благо, вървят към едно по-висше състояние и от друга страна, на частните интереси на определена малка социална група, която е печеливша от промяната. Докато тълпата пее щастлива “времето е наше”, историята върви в съвсем различна на очакваната посока. Това е същностната закономерност на буржоазните революции, при които основното съдържание е преразпределение на гигантско богатство в частни ръце.
Получава се добре описаната още от Маркс ситуация при буржоазните революции, които се извършват с очаквания и лозунги за свобода, братство, равенство, а водят до точно обратното - до отчуждение, до нов тип зависимост, до деморализация, до гигантско неравенство. Хората, направили тези революции, откриват, че се е получило нещо съвсем различно от техните намерения. Вместо «градът на истината» се възцарява светът на голия и циничен паричен интерес. Издигани са били лозунги за демокрация, получило се е неравенство и бедност, а светът като цяло е навлязъл, както се изразява Наоми Клайн, в епохата са «капитализма на катастрофите».
Преса
