Макар случаят да бе коментиран публично от премиера Николай Денков, той не предостави никакви факти за това, въз основа на какви конкретни данни е взето решението. Само увери медиите, че имало сериозни основания за такова решение и че казусът не бивало да се разглежда през призмата на медийната свобода, защото нямал нищо общо с тази тематика.
Очевидно господин Денков смята, че обществото и журналистическата колегия сме длъжни да повярваме само на думата му на премиер и да спрем да задаваме въпроси, респектирани от формулировката за националната сигурност.
Тъкмо тази формулировка обаче и изключителността на мярката, прилагана за първи път в демократичните ни години към чуждестранен журналист, изискват от властта повече разяснения и предоставяне на факти.
Също така е неизбежно смущението, предизвиквано от обстоятелството, че в случая с обявения за шпионин журналист, а и по-рано, когато с подобно обвинение бяха изгонени свещеници от Руската църква в София, господин Денков приема за безусловна истина доклади на ДАНС. Но пък, когато същата ДАНС алармира за нерегламентирани действия на правителствено лице с изборните машини, същият Денков атакува настървено спецслужбата и ѝ приписва злокобни конспирации. Кога и на кого трябва да вярваме при този двоен стандарт?
Що се отнася до липсата на информация за същината на обвиненията и доказателствата, тя направи впечатление още при случая с експулсираните през септември т. г. руски свещеници – случай, паралелно с който, както чак сега разбираме, се е развивал и казусът с кореспондента на „Российская казета”. Така че премиерът Денков на трябва да отговори на цяла серия въпроси: защо още тогава, през септември, обществото не е било уведомено, че във фокуса на контраразузнаването е попаднал и журналист; има ли и ако да, каква е, връзката му със свещениците; защо Александър Гацак е останал един месец на територията на руското посолство; защо експулсирането му е осъществено едва сега; какво и защо е премълчавано от властите през този месец; има ли връзка между случая с Гацак и експулсирането от Кипър на тамошния кореспондент на "Российская газета"; доколко кипърското и българското прогонване на руски журналисти е проекция на забраната за определени руски медии, наложена в ЕС, и трябва ли да очакваме по-нататъшно разширяване на тази забрана, и без това навяваща двусмислени заключения точно за медийната свобода?
Тази серия въпроси е пряко свързана и с основния въпрос: защо българското правителство не разгласява информацията на ДАНС, въз основа на която от България са били експулсирани обвинените в „дейност, представляваща заплаха за националната сигурност на България”, руски граждани – и свещениците, и журналиста?
Друг важен въпрос е, защо лица с такова тежко обвинение се експулсират, а не се провежда прозрачен съдебен процес срещу тях, което най-добре би съответствало на нормите на една правова държава? Тези норми изискват обвиненията да бъдат доказани, а ако бъдат доказани, обществото бъде информирано за всички факти и обстоятелства, та да си изгради информирана реакция при други възможни подобни случаи.
Дежурното оправдание, че не се разглсява информация, защото материята е свързана с националната сигурност, отдавна не звучи убедително, както на българско, така и на международно ниво. Нека да припомним, че опитите на някои държави в ЕС да коригират новия Европейски акт за медийната свобода така, че той да позволява вратички за посегателства срещу журналисти или медии, прикрити под мотивации за националната сигурност, бяха отхвърлени в Европейския парламент. Така че мятането на такова було от българските власти върху достъпа на обществото до иформация не изглежда никак по европейски.
Освен това, няма как да не се направи съпоставка между шпионския скандал със свещениците и журналиста от Русия у нас, и подобната афера, разиграваща се с наши сънародници, обвинени също в шпионаж в Обединеното кралство, за които там тече следствие и се подготвя съдебен процес. Британските власти по-малко ли ги е грижа за тяхната национална сигурност, та се канят да съдят обвинените в накърняването ѝ лица, вместо да ги експулсират, както правят българските?
В тази връзка можем да поставим и още един въпрос. Дали вицепремиерът и външен министър Мария Габриел посети получилите такива тежки обвинения български граждани и се поинтересува от тяхното състояние – а те, напомняме, са невинни до доказване на вина, – когато наскоро беше на посещение в Лондон? По време на това посещение тя подписа с британскя си колега декларация за съвместна българо-британска борба с руската дезинформация.
Както е известно, такъв документ, пак включващ борба с руската дезинформация, госпожа Габриел подписа през септември и с партньорите си в САЩ. Вероятно пряк резултат от това споразумение е официално стартираната у нас на 31 октомври и възлизаща на 900 000 долара „най-голяма програма по медийна грамотност, подкрепяна някога от американското правителство”, както я определя случайно гостувалата в София в същия ден госпожа Еризабет Алън, заместник-секретар по публична дипломация и обществени въпроси в Държавния департамент на САЩ.
Точно на следващия ден – на 1 ноември, гръмна новината и за експулсирания руски журналист Александър Гацак. Сигурно също съвсем случайно? Или?
От кого да очакват информация българското общество и българските журналисти, ако не от българското правителство?
Снежана Тодорова,
председател на УС на СБЖ
