Опитвах се да се успокоя,че съм една от първите тази сутрин,но не би...В 9 часа сутринта десетки вече се връщаха от върха...А моята неорганизира милост се оказа само една дребна персона между стотиците,които отиваха натам...Пред мен-знамената на туристите от Павликени,покрай мен бързаха нагоре момчета и момичета от Айтос...Встрани се вееше знамето на Дряново......Направо гора от зелени и червени знамена на туристически дружества и всичките с образа на Алеко...Назад пътят приличаше на най-оживения софийски булевард,изпълнен вече с хиляди...
В никой друг ден и на никое друго място не съм виждала толкова млади бащи,поели ръчичките на четири- пет- шестгодишни отрочета,за да ги учат на първите стъпки от досега с планината...В никой друг ден няма да видя толкова много спящи младеннци в самарчетата на гърба на майки и бащи...
На Черни връх,освен вятъра, се оказа почти тишина,ако не се брои един високоговорител,от който се лееше „Алилуя...”.
Болестта на организаторите на мероприятия. Няма нищо по –важно от минутата,в която се очаква да пристигне ленторезната персона,за да произнесе или да засрича написаните чужди думи...
И тогава видях колко съобразителен народ е дошъл на почете паметтта на Алеко...Опашка от чакащи покрай скалата с барелефа му,за да се направи поредната групова снимка...Никакво селфи...Групи от по десет, по двайсетина,по петдесет души,с развяно знаме по средата,в края, или най-задния ред..Развяно...
Снимки за спомен...Камера със спомен...Таблети със спомен,...
Престоях на върха само 10 минути и после поех назад...И се оказах отново сред стотици...... Там горе на върха до началото на мероприятието оставаше цял календарен час-до пристигането на персоната,която със сигурност ще е била в някой от джиповете със специални гуми и специални стъкла...Но надолу постепенно вече слизаха хиляди...И нямате представа каква радост и каква гордост внушаваше тази гледка- защото пред очите ми се качваха и после слизаха хора от всички кътчета на България,само за едното чудо- да се окажат на мястото,където е бил преди 120 години Алеко Константинов , да си си оставят един спомен,че са приседнали на това място...Нищо друго не ги интересуваше..И мен не ме интересуваше колко „организирани” ще останат на върха,за да дочакат персоните...
Невероятната гледка я направиха хилядите,които дойдоха от всички краища на България при Алеко,приседнаха за минута и даже за секунди и после поемаха надолу...
По пътя на връщане си спомних за една случка в София,през 1918 година...
Изминал е само един ден от зловещите новини,описани в българските вестници-Ньойски договор...съсипаната,раздробена,смазана,обезкръвена България...Във времето,в което е нямало радио,телевизия,интернет и прочие бъдещи чудесии, софиянци,без да се наговарят, се отправят към къщата на писателя Иван Вазов...Обкръжават я от всички посоки и се изправят пред балкона му...И той излиза-също смазан,отчаян, безпомощен...Стоял на балкона и плачел...Долу плачели стотици,а може би и хиляди...Но дощли при него,при Патриарха на българската литература,при Духа-защото само от него искали да получат сила в тежкото време...
Днес на Черни връх беше същото...Дойдоха хиляди, стояха само броени минути и си тръгнаха...Имах чувството,че дойдоха като на преброяване пред Алеко...Като в много тежко време...
Долу ни чакаше разхвърляната,разбичкана,разпарцаливена София...Управлението на Фандъкова и в днешния ден се беше постарало да направи досега към планината по-труден- само на един час по един малък автобус можеше да отвежда хората до долните станции на въжените линии..Нещо като злорадо хилене:”Ако имате коли,вървете...”.
Дребно ,нищожно заяждане,но въпросът е ,че горе се оказаха хиляди,които показаха,че са дошли заради Алеко...
Заради единия дух!
