Шут не можел да бъде всеки. Подбирали ги сред строг подбор на хора с големи, особени артистични дарби, по възможност некрасиви, но интересни, оригинални. На тях се е гледало или като на недоразвити деца или като на психично болни, просто луди. Традицията на шутовете е твърде стара и богата. Свършила към 1650 година, когато крал Чарлс Първи бил свален от трона по време на Гражданската война в Англия. Неговият син- реформатор, Чарлс Втори просто не пожелал да поднови тази вековна традиция и тя изчезнала по време на Просвещението и Реформацията във Франция, Германия и цяла Европа.
От театъра знаем, че шутовете са сред от основните герои в произведенията на великия Шекспир. Те са и в прекрасния свят на голямата музика, да си спомним за трагичния образ на Риголето от едноименната драматична опера на Джузепе Верди, която от средата на 19 век не слиза от световните сцени.
И каква всъщност е била ролята на шутовете в царския двор? Първо да развличат, да веселят с шегите, хумора и импровизациите си, за което, без съмнение, е бил нужен специфичен талант, определено комедиен. Но техните господари са искали от тях и нещо друго – да казват, от време на време, под формата на шеги и каламбури истината, разбира се, доколкото е било позволено и възможно. И да подиграват своите подчинени и врагове. Да разведряват обстановката, особено на празници, по време на обеди и вечери, на аудиенции, приеми... Редица царе са ги вземали като участници в делегациите си при посещения и преговори в чужбина. Със своите шеги, пародии и импровизации, въпреки етикета, придворните шутове са можели да улеснят споровете и условията.
Наричаме шутовете още клоуни и мнозина считат, че те днес се подвизават единствено в цирка. Но дали само там? Не са ли навсякъде? В обществения и политически живот, дори в медиите. В правителства и парламенти?
Всъщност, шутове е имало винаги и сред управляващите. Историята познава немалко царе и крале- шутове като започнем от Нерон, Клавдий и Калигула / провъзгласил коня си за сенатор!/ минем през Джордж Трети, Хенрих Четвърти, Лудвиг Баварски, които, освен, че са били луди, са имали поведение на истински шутове. Да не говорим за двамата зловещи клоуни от наше време Адолф Хитлер и Бенито Мусолини. Не знам дали към тях да причисля и Сталин. Не, не беше смешен като тях, а само зловещ. Невероятно зловещ. / Интересно е, че сега в Русия искат да го реабилитират?!/.
Към категорията на клоуните можем да причислим и редица видни политици от близкото минало. Със своите движения, жестове, гримаси, начин на говорене и поведение те са наистина такива: Чаушеску, Тито, Живков, Берлускони, Елцин, Жак Ширак, Фидел Кастро, Братята Качински, Ким Чен Ир... Макар самите те да се считаха за „царе”, всъщност бяха шутове, буфони...Такива има и днес – вижте ги в Евросъюза, а и в Щатите. Самите те нямат чувство за хумор, макар да се държат нерядко като клоуни. А пък имат самочувствието, че са велики и недостижими. Спасители на света...
Да не говорим за нашите български клоуни. По Живково време имаше доста клоуни и лакеи. Поети, художници, артисти. При това скъпо платени. Със звания, ордени и медали, с привилегии. Един от тях в изблик на раболепие пред Правешкия диктатор / който между другото искаше да прекъсне славословието му!/ сърцераздирателно възкликна: „Не можете да ми забраните да ви обичам, Другарю Живков!”. И сега имаме шутове. Знаем ги всички. Сред тях има известни шоумени от телевизията, журналисти- мисирки, министри- калинки, даже и депутати. Някои си отиват, други остават, идват и нови. И всички те са винаги готови да служат на властта, да я бранят от критики и разкрития, да изкривяват истината, да пренебрегнат честта и достойнството си само, за да угодят на един, всъщност...
