Акустичната реалност срещу водната маса
Ако някой вярва, че измерването на океанското дъно на 11 километра под повърхността прилича на спускане на рулетка от ръба на мост, значи никога не се е занимавал с океанографска логистика. Океанът не е празна кутия с бистра вода, а плътна, нееднородна и вечно движеща се среда. На тази дълбочина водният стълб упражнява натиск от над хиляда атмосфери, а температурният профил варира от тропическа горещина на повърхността до близо до нулата в батиалните зони.
Точно тук се намесва многолъчевият ехолот EM124, монтиран на борда на японския изследователски кораб „Хакухо-мару“. Принципът е прост на хартия: изпраща се акустичен импулс, изчаква се ехото от дъното и се пресмята разстоянието въз основа на изминалото време. Проблемът е, че скоростта на звука във водата не е константа. Тя се променя от всяка десета от процента промяна в солеността, от температурните градиенти и от сбиването на молекулите под колосалното налягане.
Без точен профил на скоростта на звука по цялата вертикала, акустичният лъч се пречупва, забавя или ускорява, а полученото разстояние се превръща в абстракция. Когато японските изследователи обработват суровите акустични данни през пет различни математически модела за разпространение на звука, резултатите за източния басейн на Чалънджър варират между 10 914 и 10 932 метра. Разлика от 18 метра. На хартия звучи малко, но в инженерно и картографско отношение това е марж, който показва границите на днешната ни батиметрична технология.
