Днешната градска психоза около стерилно измитата чаша изглежда комично на фона на хилядолетната история на човешкия вид. Съвременният човек живее в параноична стерилост, забравяйки, че биологичната ни линия е прекарала над два милиона години в локвено съществуване. Когато археопатологът Артър Офдерхайде публикува своите анализи върху запазени меки тъкани и фосилизирани копролити от палеолита, той потвърди това, което логиката на физиологията отдавна подсказва: древният свят не е бил рай с бистри извори, а архивно гробище на стомашно-чревни трагедии.
Водната среда на плейстоцена и ранния холоцен наистина е притежавала различен хидрологичен и патогенен профил, но това се дължи предимно на липсата на тонажи антропогенни отпадъци, а не на някаква природна благодат. Преди неолитната революция и уседналия начин на живот, базовото натоварване с човешки патогени е било ниско просто поради отсъствието на плътни селища и отглеждане на хиляди глави добитък на едно място. Основният вектор на замърсяване са били изпражненията на дивите животни, които обаче съдържат зоонози, по-рядко адаптирани да убиват светкавично човешкия гостоприемиец. В реки като Дунав, Нил или Ефрат прединдустриалният дебит е поддържал естествено самопречистване, но статичните водоизточници винаги са били микробиологичен капан.
В еволюционен план ранните хоминиди са развили сетивни филтри, които днес приемаме за даденост. Олгатичният и вкусовият апарат са действали като първична химична лаборатория. Отвращението към застояла, мътна или миришеща на сероводород вода е вграден защитен механизъм, оформен от милиони години селективен натиск. Пробойни в тази система обаче е имало постоянно. Бързотечащата вода от планински поток е предлагала физическа аерация и по-ниска концентрация на анаеробни бактерии, но не е била защитена от цисти на Giardia lamblia или яйца на хелати, отмити от дъждовете метри по-нагоре по течението.
