За тези, които следим историята на материалите, тук няма никакво магическо чудо, а наблюдение върху природата. Римските майстори просто са възпроизвели процеса на образуване на калцитни жилки в скалните масиви, които са виждали около крайбрежните класти на Апенините. Водата навлиза в скалата, извлича минералите и ги утаява в пукнатините. Разликата е, че римляните са вградили този геохимичен цикъл директно в изкуствения си камък.
Трябва да се отбележи обаче, че тази идея не бе напълно непозната за индустриалната наука, въпреки че често бе игнорирана по икономически причини. Още през 1836 г. Френската академия на науките описва случаи на автогенно самовъзстановяване в изкуствени циментови тръби. Но истинският систематичен пробив в разбирането на античната химия дойде през 2014 г. благодарение на работата на геолога Мари Джаксън и нейната група. Изследвайки проби от римски морски базилики и вълноломи, Джаксън установи образуването на рядък алуминиев силикатен минерал – стратлингит. Кристалите на стратлингита израстват по повърхността на агрегатите, като зашиват границите между вулканичната пепел и свързващото вещество. Нещо повече: при контакт с морската вода този процес продължава векове наред. С други думи, химическата агресия на околната среда не унищожава материала, а продължава да го втвърдява.
Днешната индустрия се опитва да преизобрети колелото, влагайки милиони в разработването на бактериален бетон или капсулирани химически агенти, които да освобождават полимери при напукване. Иронията е, че микробиологичното утаяване на калциев карбонат изисква изключително специфични условия, за да останат бактериалните спори живи вътре в силно алкалната среда на бетона за повече от няколко години. Римският метод, базиран на термично модифицирана варова матрица, е не съпоставимо по-евтин, не изисква поддържането на биологична активност и работи безотказно в продължение на хилядолетия.
Разбира се, не бива да изпадаме в безкритична възторженост. Римският бетон има своите сериозни технологични лимити, за които днешните ентусиасти рядко споменават. Той има ниска якост на опън. Римляните не са разполагали със стоманена арматура (което всъщност е парадоксална причина бетоните им да оцелеят, тъй като липсва вътрешното арматурно ръждясване, което днес разпуква съвременните мостове). Техният метод е изисквал масивни, невероятно дебели стени и огромно количество физически труд за ръчно трамбоване на слоевете. Модерното строителство не може да си позволи да гради жилищни блокове с дебелина на стените от три метра, нито да чака с месеци за първоначалното втвърдяване.
Но фактът си остава факт: фундаменталната философска разлика между съвременния цимент и античния бетон е в отношението към времето. Днешният портландцимент е проектиран за максимално бързо втвърдяване, максимална начална якост и бърза възвръщаемост на капитала, с планирано остаряване на инфраструктурата. Римският бетон е бил проектиран като статична скална система, която влиза в динамичен химически диалог с влагата, CO2 и околната среда.
Подобни рецепти за изкуствени конгломерати, имитиращи гранит и мрамор, не са уникални само за Рим. В занаятчийските справочници от XIX век, преди масовото навлизане на евтиния цимент, все още се откриват инструкции за приготвяне на каменисти маси, които са се самокалцифицирали с течение на времето. Ние просто избрахме по-бързия, по-евтиния и значително по-крехкия път.
