Докато варовикът е добиван от съседна Тура, а базалтът за подовете на храмовете е докарван от района на Фаюм, гранитът с тегло на блоковете от десетки тонове е проправял път от Асуан – на повече от 800 километра на юг. Но най-критичният елемент в тази технологична верига е бил металът. Единственият твърд инструмент, с който каменоделците са разполагали по онова време, е била медта. Именно тук идва ролята на пристанището Уади ал-Джарф, където са намерени папирусите. Анализът на терена разкрива, че това не е било постоянно селище, а високоспециализирана военна и търговска база. Оттук флотилията на фараона е пресичала Суецкия залив, за да достигне до богатите на суровини мини в Синайския полуостров.
Пристанищната инфраструктура в Уади ал-Джарф е включвала монументален каменен мол с дължина над 400 метра, изграден във водите на Червено море, чиито останки днес се виждат само при нисък отлив, както и тридесет гигантски галерии, изсечени директно във варовиковите скали. Тези изкуствени пещери са служили за сухи докове и складове за съхранение на разглобените кораби, въжетата, провизиите и най-вече на добитата мед. Тъй като медните сечива са се износвали бързо при рязането на твърдия варовик и гранит, държавата е поддържала непрекъснат конвейер: медта от Синай се транспортира с кораби до Уади ал-Джарф, оттам се пренася на гръб през суровата Източна пустиня до долината на Нил, за да се излее отново в длето за кариерите.
Този механизъм поставя сериозни въпроси пред икономическия капацитет на Старото царство. Транспортирането на ресурси през сухите пустинни коридори е изисквало огромни количества храна и прясна вода за хилядите носачи и моряци. Текстовете от Уади ал-Джарф хвърлят светлина и върху финансовия модел на тази държавна машина. Записите съдържат детайлни ведомости за разпределяне на дажби, състоящи се главно от ечемик, пшеница, фурми и сушена риба. Работниците в отряда на Мерер не са описвани като роби, бичувани от надзиратели – образ, популяризиран от холивудските продукции и повърхностните исторически романи. Те са били квалифицирани държавни служители, организирани в елитни бригади със собствени имена (напр. "Приятелите на Хуфу"), които са получавали редовно заплащане под формата на хранителни дажби и тъкани, а статусът им в тогавашното общество е бил сравнително висок.
Въпреки че публикуваните до момента транскрипции дават неподправен поглед върху оперативния детайл, интелектуалната мъгла около строежа на пирамидите не е напълно разсеяна. Самите египтолози признават, че това, което бе представено на обществеността, е едва малка част от наличния архивен материал. Хиляди микроскопични фрагменти все още лежат в консервационните лаборатории на Кайро и чакат свова анализа. Дневникът на Мерер описва перфектно транспортната фаза на външната облицовка, но мълчи за вътрешната инженерна механика на самата пирамида – как точно тези блокове са били повдигани на височина над 100 метра, каква е била точната роля на вътрешните рампи и какви са били загубите на човешки живот при тези рискови операции.
Папирусите от Уади ал-Джарф не предлагат Сензация в евтиния смисъл на думата. Те предлагат нещо много по-неудобно за любителите на мистиката: доказателство, че великите паметници са продукт на абсолютен държавен монопол, административна педантичност и брутална логистична организация, която е изстискала до краен предел ресурсите на древния свят. Темата за строителството на пирамидите винаги е съдържала пробойни в теорията, но тези свитъци показват, че най-голямото постижение на Египет може би не е било самото каменоделство, а способността да накараш стотици мъже да местят тонове скали през пустинята срещу чувал ечемик и стриктно воден дневник.
