Когато през 2013 година френско-египетският екип, ръководен от Пиер Тале, извади от варовиковите галерии на Уади ал-Джарф стотици овъглени и натрошени късове папирус, академичната общност притаи дъх. Районът, разположен на бряга на Суецкия залив, отдавна бе известен като древно пристанище, но никой не очакваше, че сухият пустинен въздух е консервирал най-старите органични документи с писменост, намирани някога. Текстовете, изписани с прецизно черно и червено мастило върху папирусни ивици, датират от около 2560 г. пр.н.е. – самия залез на управлението на фараона Хуфу (известен в гръцката традиция като Хеопс). Докато обществеността очакваше тайни формули или интриги около царския двор, архивът се оказа нещо много по-сурово: оперативен дневник на средно ниво бюрократ на име Мерер, управлявал инспекционен екип от близо 200 души.
Основната стойност на тези документи не се крие в някакво духовно послание, а в изкормването на романтичните митове за строителството на Голямата пирамида. Текстът предлага студен, материален реализъм. Мерер е водил ежедневен запис на дейностите си в продължение на няколко месеца. Неговият отряд от около двеста висококвалифицирани работници е натоварен с конкретна задача: добив на висококачествен бял варовик от кариерите в Тура, разположени на източния бряг на Нил, и транспортирането му по вода до платото Гиза, където камъкът е използван за външната гладка облицовка на монумента. Според записките, лодките са извършвали по два или три двупосочни курса месечно, като всеки курс от Тура до Гиза е отнемал около три дни по време на сезонните подмладявания на реката, когато водното равнище е било най-високо.
Архивният материал показва, че суровият камък не е бил транспортиран на сляпо. Всяка пратка е преминавала през строг качествен контрол в кариерата, описвана е с конкретни размери и е била приемана на площадката от висши служители, включително от самия Анкхаф – полубрат на фараона и главен везир, посочен в документите като архитектурен ръководител на проекта в неговия финален етап. Това заковава датировката и хронологията с хирургическа точност, но същевременно разкрива и оголените инженерни пробойни в досегашните популярни теории. Логистиката на такъв проект е изисквала не толкова милиони неквалифицирани ръце, колкото перфектно смазана водна инфраструктура.
За да се осигури достъпът на хилядите тонове товар максимално близо до скалистото плато в Гиза, египтяните не са разчитали на първичния бряг на Нил. Документите споменават и потвърждават разкритите от археолозите изкуствени водни пътища, басейни и канали, прокопани пряко от реката до подножието на строителната площадка. Това е позволило на товарните кораби с газене от няколко метра да акостират директно в импровизирани вътрешни пристанища. Захранването на тази машина обаче е изисквало ресурси, които надхвърлят самата долина на Нил.
