Геоложкото време срещу късия хоризонт на индустриалната система
Когато въпросът за продължителността на човешкото съществуване се пренесе върху терена на планетарната геофизика, дискусията бързо попада в капана на грешните мащаби. В масовото съзнание събития от рода на образуването на Сибирските трапове се възприемат като мигновени катастрофи, подобни на взрив в барутен склад. Архивите на геологията и радиометричното датиране обаче показват съвсем друга картина. Изливането на хиляди кубични километри базалтова лава в края на Пермския период не е било следобеден инцидент, а бавен процес, разтегнат в продължение на стотици хиляди, а според редица нови изследвания – и над милион години.
Този времеви разрив прави подобни феномени напълно иrelevantни за оперативния хоризонт на човечеството. Нашата писмена история обхваща едва няколко хилядолетия, а технологичното ни развитие се измерва в десетилетия. Да се страхуваш от супервулканичен феномен или базалтов излив днес означава да бъркаш геоложката ретроспекция с оперативната прогноза. Дори утре под даден континент да започне формирането на нов магмен плюм, динамиката на процеса гарантира, че в следващите няколко века промените ще бъдат микроскопични. До момента, в който подобен процес би достигнал критична фаза, индустриалният вид или отдавна ще е променил инженерните си възможности, или ще е изчезнал по съвсем други, вътрешноструктурни причини.
Митът за деструктивния космически снаряд
Астрономическите плашила са друг изключително удобен начин да се прехвърли отговорността върху сляпата небесна механика. Често се цитират комети с екстремни орбити или близки експлозии на свръхнови. Реалността на орбиталната динамика обаче е доста по-сурова към подобни сценарии. Кометите, поради високия си орбитален наклон и спецификата на движението си спрямо еклиптиката, имат изключително ниска вероятност за пресичане на земната орбита. Редовните сблъсъци на подобни тела с Юпитер не са доказателство за постоянна заплаха за вътрешните планети, а потвърждение за ролята на газовия гигант като гравитационен щит, който абсорбира или изхвърля голяма част от скитащата маса.
Що се отнася до астероидите, статистиката на импактните събития показва, че наистина големи тела – такива с диаметър над 10 километра – засягат Земята на интервали от десетки милиони години. И тук идва основната пробойна в популярната хипотеза: преувеличената Vulnerability на технологичната структура. Катастрофата от границата Креда-Палеоген, свързана с кратера Чиксулуб, наистина е предизвикала биосферен срив, но сравнението между биологичния вид динозавър и една глобална индустриална система е методологически погрешно. Науката все още няма еднозначен отговор защо точно определени групи организми са загинали тогава, но е ясно едно – механичната енергия на такъв удар, макар и унищожителна за локалната екосистема, не е в състояние да счупи кората на планетата до степен да заличи сложно организирано общество.
Инфраструктурата на съвременния свят притежава огромно ниво на дублиране и излишък. Твърденията, че тридневен срив в енергийната мрежа вследствие на слънчево изригване от клас Carrington би довел до окончателен колапс, разчитат на наивен психологически драматизъм. Историческият опит от локални сривове в мрежите и военни конфликти показва, че базовите технически системи се възстановяват с висока скорост просто защото физическият капитал и познанието не изчезват за една нощ.
