Сделки с злато, отменени договори и икономика на срива
Преди геодезистите и пробивачите да се качат по северния склон на скалния масив, този регион в Южна Дакота съществува в съвсем различна правна и физическа реалност. За племето Лакота това са Tȟunkašila Šákpe — Шестте прадеде. Мястото не е била просто топографска точка, а ключов естествен ресурс с високо съдържание на специфични флорални видове и изобилие от дивеч, определящ целия номадски цикъл на коренното население. През 1868 г. подписаният Договор от Форт Ларами юридически гарантира на Лакота изключително право върху територията на Блек Хилс, забранявайки каквото и да е заселване или преминаване на бели граждани без изрично съгласие.
Правната рамка обаче издържа точно до момента, в който експедицията на подполковник Джордж Армстронг Къстър през 1874 г. потвърждава наличието на промишлени количества злато в речните наноси. В рамките на месеци хиляди златотърсачи и инвестиционни спекуланти нахлуват в региона. Сред тях е и нюйоркският корпоративен адвокат Чарлз Ръшмор, изпратен да проучи минните претенции на източните капиталисти. Сделките за добив в района се провалят поради високата цена на подпоземния транспорт и липсата на железопътна инфраструктура, но името на юриста остава залепено за скалата на картографските карти. До 1877 г. федералното правителство едностранно нарушава договора от Форт Ларами, отнема Блек Хилс и изтласква Лакота в резервации.
Към началото на 20-те години на миналия век обаче златните жили вече са почти изчерпани, а минното дело престава да бъде икономически двигател на щат Южна Дакота. Регионът изпада в тежка аграрна и индустриална депресия години преди останалата част от САЩ. Държавният историк Доналд Робинсън първи идентифицира проблема: щатът има спешна нужда от потребителски поток. Изграждането на новата пътна мрежа за автомобили трябва да бъде захранвено с крайна цел. Робинсън първоначално предлага в гранитните игли на иглестия форматиращ масив (The Needles) да бъдат изсечени фигурите на местни герои — червенокожи вождове, трапери и пионери като Люис и Кларк.
Инженерно овладяване на гранита и държавният бюджет
Идеята за локални герои бързо пада, когато на Scена стъпва датско-американският скулптор Джон Гутзон де ла Мот Борглум. Човек с опит в мащабните каменни барелефи — включително проекта Стоун Маунтин в Джорджия, финансиран от сдружения на Конфедерацията — Борглум веднага отхвърля формата на "Иглите" поради нестабилността на гранитните стълбове и прекомерното им изветряне. той избира планината Ръшмор заради нейния състав от твърд пегматитов гранит, устойчив на ерозия (изчислен с процент на износване от едва 2,5 сантиметра на всеки 10 000 години), и заради факта, че скалата е обърната на югоизток, което осигурява максимална слънчева светлина през деня.
Борглум преформатира изцяло идеята: проектът няма да е локален, а федерален. Той избира четирима президенти — Вашингтон, Джеферсън, Линкълн и Теодор Рузвелт, символизиращи съответно създаването, териториалното разширение (Покупката на Луизиана), запазването на съюза и икономическия скок чрез Панамския канал. Но зад идеологическата фасада стои брутално пресметната финансова логика. Проектът изисква капитал, който щатът Южна Дакота няма.
Повратен момент настъпва през лятото на 1927 г., когато президентът Калвин Кулидж решава да прекара лятната си ваканция в Черните хълмове. Борглум организира въздушно шоу, пускайки цветни листовки над президентската вила, и успява да уреди официално посещение на обекта. Кулидж е убеден, че проектът има огромен национален потенциал. С федералния закон от 1929 г. се отпускат първите 250 000 долара чрез създадената Национална комисия за паметника Ръшмор. Общата стойност на обекта до завършването му през 1941 г. достига $989,992 — изключително скромна сума за мащаба си, постигната благодарение на евтината работна ръка по време на Голямата депресия и използването на промишлени взривни вещества.
Технологичният процес: 450 000 тона отпадъчен гранит
Скулптурирането на Ръшмор не е класическо каменоделство, а високорискова минна операция. В продължение на 14 години около 400 работници — предимно миньори, останали без работа след затварянето на местните златни мини — ежедневно се изкачват по 700 стъпала, за да бъдат спускани по скалната стена с стоманени въжета и кожени седалки (люлки).
Методологията на Борглум разчита на изключителна математическа точност. Върху главата на всеки президент е монтиран гигантски прототип на транспортир с подвижно висок азимутен ъгъл и висок plumb line (вертикално отвес). Всяка точка от малкия гипсов модел в съотношение 1:12 се пренася върху скалата с точност до милиметър чрез умножаване на разстоянията по 12.
За отстраняване на огромните маси гранит Борглум разработва прецизна техника за микро-взривяване. Използва се динамит с малък калибър, който премахва скалата до няколко сантиметра от планираната повърхност. Над 90% от целия материал — или близо 450 000 тона скална маса — е премахнат с взривове. След това пробивачи със сгъстен въздух правят гъста мрежа от дупки (така наречения метод на "пчелната пита"), което позволява остатъчният гранит да бъде отчупен с длета и чукове. Накрая повърхността се изглажда със специални пневматични инструменти за заглаждане (honeycombing and bumping techniques).
Въпреки екстремните условия на труд, променливия климат и факта, че работниците висят над 100-метрови пропасти без съвременни осигурителни мрежи, проектът завършва без нито един смъртен случай. Стволовете на микро-пукнатините в гранита обаче постоянно изненадват екипа. При Джеферсън, чийто образ първоначално е започнат от лявата страна на Вашингтон, скалата се оказва пълна с кварцови вени и нестабилни пролуки. След месеци работа и изразходвани хиляди долари, вече изсеченото лице на Джеферсън е взривено, а образът му е преместен от дясната страна на Вашингтон.
Първоначалният план на Борглум предвижда изсичане на четиримата президенти от кръста нагоре, както и създаването на гигантска Зала на архивите (Hall of Records) дълбоко в скалата зад главата на Линкълн, където да се съхраняват оригиналите на Декларацията за независимост и Конституцията. Когато Конгресът на САЩ спира финансирането през 1941 г. поради наближаването на Втората световна война и последвалата смърт на Борглум през март същата година, проектът е обявен за завършен от сина му Линкълн Борглум. Залата на архивите остава незавършен тунел с дължина около 20 метра.
Днес, зад фасадата на националния монумент, под който годишно преминават над 2 милиона туристи, физическият проблем с ерозията и юридическият въпрос за собствеността остават отворени. През 1980 г. Върховният съд на САЩ признава в делото United States v. Sioux Nation of Indians, че отнемането на Блек Хилс през 1877 г. е било незаконно и присъжда обезщетение от над 100 милиона долара. Племето Лакота обаче отказва парите, настоявайки за връщането на самата земя. Скалата продължава да стои — балансиращ акт между инженерния триумф на XX век и неизчистените сметки на американската история.
