Липсващата скала и аритметиката на кариерата
Официалната историография ни изпраща на склоновете на изгасналия вулкан Рано Рараку — мястото, определено като единствения генерален цех за производство на известните монолити. Там са намерени общо 887 завършени, изоставени или недовършени моаи. Смята се, че тук полинезийците са издълбавали фигурите директно от консолидирания вулканичен прах, известен като Lapilli туф. И тук идва първият чист, суров физически проблем, който никой не обича да поставя на преден план в популярните документални филми.
Ако погледнете южния и югоизточния склон на Рано Рараку, ще забележите, че близо една четвърт от конуса на вулкана липсва. Това не е резултат от бавна естествена ерозия, нито от свличане. Формата на скалните отрези ясно показва мащабна кариерна дейност, продължила векове. Обемът на извадената, отсечена и премахната скала от този склон изглежда драстично по-голям от геометричния сбор на всички познати 887 моаи, дори ако към тях прибавим и 20-метровия гигант „Те Токоханга“, който тежи близо 270 тона и така и не е отделен от скалното си легло.
Защо за направата на неколкостотин монолита е било необходимо да се отсече и премести половин планински склон? Ортодоксалната археология отговаря бързо: технологичен отпадък. Според тази версия майсторите са търсили само най-хомогенната скала, освободена от вътрешни пукнатини и шупли. Всичко останало е било трошено, натрошавано и изхвърляно като бракуван материал.
Това обяснение звучи логично на хартия, но на терен създава нов логистичен казус. Къде са хилядите тонове разтрошен туф и трошен камък? Островът е с триъгълна форма и нищожни размери — 16 на 18 на 24 километра. При подобен мащабен добив около Рано Рараку трябваше да има огромни насипи от отпадъчна маса. Част от тях наистина образуват сипей в подножието, но общият им обем отново не се връзва с липсващата скална маса от конуса. Дали отпадъкът е хвърлян в океана за разширяване на брега, или материалът е ползван за съвсем друго строителство, за което няма запазени писмени извори?
