Икономическият натиск и упадъкът на традиционното овцевъдство
През последните две десетилетия на XIX век индустриалният скок на Прусия и съседните германски държави радикално променя структурата на земята. Преди този период локалните овчарски кучета са съществували под формата на географски изолирани и функционално профилирани типове, оформени от местния терен и климат. На север, в равнините на Тюрингия, са преобладавали по-дребни, подвижни кучета с сива вълча козина и полуизправени уши, пригодени за бързи маневри около малки стада. На юг, във Вюртемберг, по-тежкият терен и едрите стада са изисквали кучета с по-масивна костна система, висящи уши и по-спокоен темперамент, способни да издържат на продължителни преходи без загуба на калории.
Развитието на индустрията и масовото превръщане на ливадите в обработваеми площи съкращават броя на овцете в Германия с над 60 процента между 1870 г. и 1900 г. Овчарите и техните работни животни просто остават без пазар. Киноложките опити от онова време, като фиаското с дружеството „Филакс“ (Phylax), основано през 1891 г., показват ясно, че опитите за стандартизация пропадат, когато липсва единна икономическа цел. Членовете на „Филакс“ се спорят дали кучето трябва да бъде красиво или работно, докато организацията се разпада поради липса на финансиране и ясна концепция как този животински ресурс да се използва в новата градска среда.
Инженерният прагматизъм на Макс фон Щефаниц
Кавалерийският ротмистър Макс Емил Фридрих фон Щефаниц оценява ситуацията не като любител, а като военен логист. Обучен в Берлинското ветеринарно училище, той разбира, че за да оцелее кучето като биологичен вид в новия век, то трябва да премине от селското стопанство към държавния апарат — полицията, пощите, железниците и преди всичко императорската армия.
На 3 април 1899 г. във Франкфурт, по време на дребно изложение, Фон Щефаниц и неговият съратник Артур Майер купуват за сумата от 200 златни марки четиригодишния мъжки Хектор Линкшайн. За онова време това са сериозни пари — равняващи се на няколкоесечни заплати на квалифициран работник. Кучето е преименувано на Хоранд фон Графрат и е вписано в племенната книга на новосъздаденото дружество Verein für Deutsche Schäferhunde (SV) под № SZ1.
Хоранд не е екземпляр, паднал от небето. По майчина и бащина линия той носи кръвта на тюрингските кучета от линията Ханлауф, но притежава и белези на вюртембергските популации. Според описанията на самия Щефаниц, Хоранд е бил със среден ръст (около 60 см в холката), силна костна система и суха мускулатура, но с подчертана нервна вродена реактивност. Той е бил куче с висок пdrive, изискващо постоянно твърдо управление.
Генетичната фуния и методиката на близък инбридинг
За да запечата желания фенотип и поведение, Фон Щефаниц прилага строг, почти брутален близкородствен инбридинг. В архивите на SV ясно се вижда, че Хоранд фон Графрат е използван интензивно. Неговият най-известен син, Хектор фон Швабен (SZ13), запложда собствените си полусестри, а синът на Хектор — Хайнц фон Щаркенбург (SZ159), става ключов баща, от когото произлизат основополагащите линии на породата.
От генетична гледна точка това е екстремно стесняване на генетичния басейн. Макар това да позволява за броени години (между 1900 г. и 1914 г.) да се уеднакви външният вид, да се стабилизират изправените уши, черният гръб и жълтеникаво-кафявият подкосъм, биологичната сметка се плаща по-късно. Днешните изследвания върху дисплазията на тазобедрените и лакътните стави, както и дегенеративната миелопатия, водят пряко към тези ранни решения, при които работоспособността и морфологията са поставени пред дългосрочното генетично здраве.
В развъдната програма се прави съзнателен жест: комбинират се бързината и остротата на тюрингските кучета с тежкия костен скелет и по-спокойния праг на дразнене на кучетата от Вюртемберг и Швабия. Целта е проста — животно, което може да издържи на 50-километров преход, да понася оскъдни дажби, да живее в сурови климатични условия и да запази абсолютна подчиненост към един водач.
