Теорията за сблъсъка с протопланетата Тея обяснява наличието на Луната, но геофизичните последици от този удар често се подминават с лека ръка. Масата на това тяло с размерите на Марс е предала толкова голям ъглов момент на Земята, че денонощието е продължавало едва между четири и шест часа. Всяко тяло, въртящо се с подобна кинетична енергия, развива сплеснатост при полюсите и дива издутина на екватора. Деформацията на кората е била постоянна. Луната, намираща се на нищожно разстояние в сравнение с днешната си орбита, е упражнявала гравитационен натиск, способен да повдига течната магма и зараждащите се плитки океани на километри височина. Приливните вълни не са били просто вода – те са били смес от супергърмяща кипяща супензия, натрошени базалтови скали и разтворени метални йони.
Преди появата на тектониката на плочите, каквато я познаваме днес, литосферата е била твърде тънка, за да поддържа стабилни континентални блокове. Имаше единствено вулканични дъги и нестабилни протоконтинентални микроплочи, потъващи обратно в горната мантия почти веднага след втвърдяването си. Химическият състав на тогавашния океан няма нищо общо със съвременната хидросфера. Поради огромните количества разтворено двувалентно желязо, водата е имала плътен маслиненозелен цвят. При липсата на свободен кислород, този разтворен метален резервоар е оставал в редукционно състояние. Твърденията за ранна "планетарна идилия" се сблъскват с простия геохимичен факт: атмосферното налягане е било между 10 и 100 пъти по-високо от днешното, доминирано от въглероден диоксид, водна пара, азот и серни съединения.
Това изглежда логично като модел за охлаждаща се система, но има един сериозен геофизически проблем – постоянните астероидни бомбардировки. В периода на така нареченото Късно тежко бомбардиране, кинетичната енергия от падащите тела редовно е доставяла достатъчно топлина за пълното или частично изпаряване на хидросферата. Моделите показват, че при удар на тяло с диаметър от неколкостотин километра, температурата на повърхността бързо е надхвърляла прага от хиляда градуса по Целзий. Океаните са се превръщали в прегрята пара, плътността на атмосферата е скачала рязко, а повърхността е пропадала отново в състояние на магмен океан. Следващите етапи на охлаждане са били съпроводени от супербури с такъв интензитет, че съвременните метеорологични скали са напълно неприложими.
