Архивното гробище на алтернативната история е пълно с хипотези, които изглеждат желязно логични, докато човек не реши да прекара няколко седмици в преглед на първичните изкопни дневници или не се сблъска със суровата физика на наносните пластове. Има нещо фундаментално изкушаващо в идеята, че разпределени на десетки хиляди километри една от друга култури, нямащи идея за съществуването на съседния континент, изведнъж започват да изсичат в базалт и андезит една и съща специфична сценография. Човек седи, прегърбен в нещо, което прилича на обтекаема капсула, с ръце, притиснати към приборни панели, и с нещо като шлем на главата. Примамливо е да си представиш пилотски кокпит. Проблемът започва тогава, когато свалим очи от илюстрациите в популярните книги и погледнем реалния терен, геологията и материалните ресурси, оставени след тези събития.
Олмекският базалт и физическата рамка на Стела 19
Да вземем например „La Venta Stele 19“, открита в пясъчните равнини на Табаско, Мексико. Олмекското находище Ла Вента е място, дефинирано от тежка влага, киселинни почви и почти пълна липса на местен камък. Всеки тон базалт тук е транспортиран от планините Тустла – на повече от шестдесет километра разстояние през блатна делта. Това означава, че всяко длето, всеки изсечен сантиметър е бил въпрос на жестока човешка логистика, а не на лековати артистични хрумвания.
На стелата наистина е изобразена фигура в приклекнала, крайно свита поза. Анатомичната свитост обаче има своя доста по-земен, материален контекст. Твърди се, че фигурата седи в летателен апарат поради заоблената рамка около нея, за която ентусиастите отбелязват, че съответства на профил на капсула. Анализът на контура обаче показва, че тялото на гребеновидната змия – най-ранната форма на Кетцалкоатъл – изгражда защитния периметър около субекта. Торбата, държана в ръката, съвпада до прецизност с торбите за тамян (incensarios), изобразявани върху десетки други релефи от същия период, включително стелите от Чалкацинго.
Остава обаче въпросът за позата. Биомеханично погледнато, тялото е притиснато в позиция, която в съвременната ергономия се нарича принудителна работна поза. Това е позицията на тялото при престой в пространства с силно ограничен габарит. Алтернативният изследовател Джорджо Цукалос вижда в това пилотски кокпит. От друга страна, археологическите проучватели от института „Смитсониън“, работили на терен през 40-те години на миналия век, отбелязват, че пространствената композиция на олмекските майстори е била стриктно ограничена от физическите размери на базалтовите блокове, превозвани по реките върху дървени салфове. Изсичането на свита фигура е спестявало десетки килограми камък за дялане.
Магията на Паленке и измерванията на саркофага
Неудобството за класическата археология идва, когато прелетим през Мексиканския залив и спрем в Храма на надписите в Паленке. Капакът на саркофага на К'инич Янааб Пакал, открит от Алберто Рус Луилие през 1952 г., е може би най-анализираната монолитна плоча в двете Америки. Грамадната варовикова плоча с тегло над пет тона пази барелеф, който Ерих фон Деникен превърна в крайъгълен камък на палеоконтактната хипотеза.
Забележително е как погледнат хоризонтално, релефът показва човек, наклонен напред, стъпил на педали, управляващ лостове, с тръба на носа и пламъци, излизащи от задната част на конструкцията. Напълно логична картина, ако изтрием с един замах целия майски йероглифен корпус.
Когато обаче плочата се разгледа вертикално – както е била позиционирана спрямо ориентацията на самия саркофаг – пространствената рамка се променя. Според епиграфските разчитания на Линнда Шеле и Дейвид Стюарт, това, което изглежда като ракета, е Световното дърво (Вакаш Чан), чиито корени потъват в Шибалба (подземния свят), а клоните му пробиват към небесното царство. "Пламъците" отдолу отговарят на анатомичните разклонения на стилизираните челюсти на Подземния чудовищен съд.
Тук идва първата пробойна в класическата интерпретация. Позата на Пакал е абсолютно уникална за иконографията на маите от Класическия период. Никъде другаде в Тикал, Копан или Яшчилан владетел не е изобразяван в толкова изразена полулегнала позиция със сгънати колена и ръце в подобен специфичен захват. Според научните доклади това е моментът на неговата смърт и падането му в гърлото на подземния свят, но физическата прецизност на детайлите – зъбчатите елементи, тръбопроводните структури около лицето – продължават да повдигат въпроси, на които хуманитарните науки отговарят с метафори, а инженерите с чертежи.
Не трябва да забравяме обаче липсата на материален скрап. Ако това са реални летателни апарати от вътрешно горене или ракетен тип, къде са термичните увреждания по самата гробница? Анализът на варовика от Храма на надписите не показва абсолютно никакви химически или термични следи от екзотични горива, аерозоли или метални утайки. Цялата структура е изградена от чист местен карбонатен камък, обработен с кремъчни и обсидианови инструменти.
Сребърните предмети от Тасманово море
Пътуването към южното полукълбо ни отвежда до маорите – народ, чиято история на заселване в Нова Зеландия е сравнително млада (около XIII век). В техните предания фигурира божеството Пурангахуа. Поредица от устни предания, събрани през XIX век, споменават, че то се е придвижило от епичния прародителски дом Хавайки на гърба на „птица“ или „сребърен обект“.
В традиционните резби върху дърво (whakairo), пазени в събранията на Muzeo o Aotearoa Te Papa Tongarewa, Пурангахуа и други митични предци биват изобразявани в позиция, изумително близка до тази от Ла Вента – сгънати крака, ръце, хванали вертикални структури пред гърдите, и геометрично изрязани затворени рамки около тялото.
Защитниците на теорията за общия източник виждат тук глобален отпечатък. Но ако влезем надълбоко в логистиката на полинезийското корабоплаване, виждаме съвсем различен натиск. Маорите са майстори на океанското плаване с канута с двойно тяло (waka hourua). Технологичният им свят е изграден около въжета, дърво, кост и зелен камък (pounamu). Позата на фигурите в техните резби съответства на позата на гребците и канеописците, набита в паметта на поколенията през хиляди мили пресичане на Тихия океан. Всяко дървено изображение е ограничено от диаметъра на използваните стволове от тотара – дърво, чиито физически свойства налагат именно вертикални, притиснати към оста си фигури.
