Физически лимити на протопланетарния модел
Когато прекарваш десетилетия над архиви и лабораторни протоколи, се научаваш да разпознаваш кога определен теоретичен модел започва да скърца под тежестта на фактите. С десетилетия стандартната теория за формирането на Слънчевата система се осланяше почти изцяло на гравитацията – хидродинамично срутване на газов облак, въртене, сплескване в диск и последващо натрупване на прах в планетарни тела. Този опростен физически сценарий изглеждаше елегантен, но в него винаги е имало известна пробойна в теорията. Читателите, запознати с нашите предишни анализи относно метеоритния състав на ранните астероидни тела, вероятно помнят колко трудно се обяснява ъгловият момент на пренос на маса без външни или вътрешни спирачни механизми.
Откритият през 2008 година в антарктическия регион Dominion Range метеорит, регистриран под каталожния номер DOM 08006, предлага физическо доказателство, че гравитационното уравнение е било непълно. В пробата от едва 2,8 грама, предоставена от НАСА, екипът от Масачузетския технологичен институт под ръководството на професор Бенджамин Вайс и водещия автор д-р Кауе Борлина ( понастоящем в университета Пърдю) открива остатъчна намагнитеност. Проблемът тук не е в самото наличие на магнетизъм, а в неговото датиране. Скалата съхранява записи от първите 200 000 години на Слънчевата система – епоха, в която протозвездата все още се е намирала в етап на агресивно акретиране на материя от околната слънчева мъглявина.
Магнитната лаборатория в ледовете на Антарктида
Повечето хондрити, намерени на Земята, са преминали през интензивни термични и хидротермални промени. Те са били подлагани на продължително загряване вътре в родителските си астероиди, разтрошени са от вторични сблъсъци или са претърпели химическа промяна от контакт с течна вода. В резултат на това първичният им магнитен запис е заличен, превръщайки ги в своеобразно архивно гробище за астрофизиците. Метеоритът DOM 08006 обаче прави изключение. Неговата микроструктура показва минимални нива на термичен метаморфизъм и водна алтерация, което прави калциево-алуминиевите му включения (CAI) изключително ценен обект за палеомагнитни изследвания.
Тези включения съдържат микроскопични желязосъдържащи минерални зърна, които при охлаждането си под температурата на Кюри са запечатали вектора и интензитета на тогавашния магнитен поток. Спектрометричните и магнитните измервания на екипа показват, че полето е било със сила между 150 и 600 микротесла. За сравнение, това е от 3 до 12 пъти по-силно от днешното диполно магнитно поле на земната повърхност. От гледна точка на ресурсите и енергетиката на диска, такова поле не може да бъде просто вторичен шум или локална аномалия. То изисква огромен източник – магнитохидродинамично динамо, задвижвано от йонизацията на газовия поток и бързото въртене на центъра.
