Пробойни в теорията: Контрастът между мрамора и климата
Въпреки добре запазената фасада, пробойните в теорията за „вечния римски град“ прозират веднага щом се анализират ресурсите. Документите и епиграфските надписи показват, че градът е живял в постоянна зависимост от външни доставки на желязо и сложни занаятчийски стоки. Сградите са облицовани с тънък слой мрамор, но отдолу носещата конструкция е от суров местен камък и хоросан с променливо качество.
След падането на Централната власт в Рим през V век, градът преминава през ръцете на вандалите, после е частично укрепван от византийския генерал Соломон през VI век, който издига масивна крепост в южния край, използвайки камъни от вече разрушените римски паганистични храмове. Когато през VII век арабските конници навлизат в региона, Тимгад вече е изчерпал своя хидравличен ресурс. Климът се е затоплил, акведуктите са поддържани лошо, а почвата около града е ерозирала от прекомерна паша и изсичане на дъбовите гори в Орес. Градът не е разрушен от внезапен катастрофален сблъсък, а постепенно изоставен поради липса на вода и стопанска логика.
Пясъкът, нанесен от южните вятърни коридори през следващите хиляда години, просто консервира мъртвия организъм. Сухият африкански въздух и липсата на влага спират химическата ерозия на каменните надписи, запазвайки известния латински графит, изсечен върху пода на форума: Venari, lavari, ludere, ridere, hoc est vivere („Да ловуваш, да се къпеш, да играеш, да се смееш — това е животът“). Изречение, написано от хора, чиято цивилизационна инфраструктура е зависила изцяло от това дали планинският поток няма да пресъхне през следващия юли.
