Каменният тонаж и логистиката на разграбването
От географска гледна точка координатите около Бияму (29°23'17" N, 30°51'38" E) показват, че обектите са разположени на суша, заобиколена днес от интензивно обработваеми земи. Но сателитните изображения и геоложките сондирания потвърждават, че в миналото това е било дъно на блатиста лагуна. Строителните материали за тези масивни структури не са намерени на място; кварцитът е транспортиран от кариерите в Джебел ал-Ахмар, на разстояние от над 120 километра по течението на реката, което представлява сериозен логистичен феномен за епохата.
Разпадането на тази архитектурна група не е станало за един ден. Имаме ясни данни, че към XIII век от новата ера арабски хроньори все още отбелязват съществуването на големи каменни блокове на мястото. По-късно, през османския период и XIX век, местното население и регионалните управители са използвали варовиковата основа на монументите като обикновена кариера за негасена вар и строителен материал за основи на къщи и напоителни канали. Това е стандартно архивно гробище за египетските паметници — варовикът изгаря лесно в пещите, а кварцитът се натрошава за прагове и мелнични камъни.
В руините на Димех ел-Сиба (древният Сокнопайоу Несос), разположен на северния бряг на пресъхващото езеро, се забелязва сходна съдба на сградите. Там птолемеевският и римският град са изградени от сушени тухли, но павираните пътища (т.нар. „път на процесиите“) съдържат обработени каменни блокове, преизползвани от по-ранни фараонски обекти.
Аналитичните пробойни в теорията за потъналия град
Твърденията, че пирамидите са напълно унищожени или че са потънали на дъното на днешното езеро Карун, противоречат на елементарната топография. Днешното езеро е само солен остатък, заемащ най-дълбоката част на депресията (на около 45 метра под морското равнище). Бияму се намира на значително по-висока надморска височина. Следователно водата отдавна се е оттеглила оттам, оставяйки след себе си само двата варовикови корпуса, известни в арабския свят като Курси Фараон (Столовете на фараона).
Петри открива стотици фрагменти от червения кварцит разпръснати около пиедесталите, включително части от носа, ушите и основата на трона на статуите. Тези артефакти днес се съхраняват в музея „Петри“ в Лондон и в Египетския музей в Кайро. Изчисленията на екипа му показват, че самите статуи са били с височина около 10 метра, а заедно с пиедестала и ограждащата стена общата височина на съоръжението е надвишавала 21 метра.
Остава въпросът защо античните автори са определили тези обекти като пирамиди. Отговорът лежи във формата на варовиковите основи, които са били наклонени под ъгъл от около 60 градуса, наподобявайки пресечени пирамиди или мастаби. Когато тези масивни трапецовидни платформи са били заляти от водите на езерото Мерис, визуалното внушение за плуващи пирамиди е било пълно.
Историята на Ел Фаюм не съдържа свръхестествени тайни, а показва докъде може да стигне една централизирана държава, разполагаща с неограничен човешки ресурс и строга данъчна система, за да превърне една пустинна депресия в житницата на Древния изток.
