Илюзията за празната джунгла и архивната реалност
Ако човек прекара достатъчно време над теренните дневници от XIX и XX век, бързо разбира, че така нареченото "откриване" на изгубени градове в Централна Америка най-често е просто въпрос на намиране на правилния източник и съответната технология за картографиране. Джунглата на полуостров Юкатан не е празно зелено петно, а интензивно променена от човешка ръка територия, затрупана под вегетация, която за броени десетилетия заличава всяка изоставена каменна зидария. Данните, анализирани от екипа на Люк Олда-Томас, всъщност стъпват върху публично достъпни лазерни измервания (LiDAR), извършени първоначално за съвсем различни цели – мониторинг на горския масив и изчисление на въглеродните запаси. Когато тези масиви от данни биват обработени със специализирани филтри за премахване на растителния покров, под тропическата корона изплуват контурите на цял урбанизиран ландшафт.
Изследването на Хосухе Лосада-Толедо от мексиканския Национален институт по антропология и история (INAH) насочва вниманието към конкретни хидрографски и топографски дадености. Четирите вероятни маршрута, очертани от Лосада-Толедо, не са плод на кабинетно гадаене, а на стриктни изчисления за водосборните басейни, капацитета на почвата за отглеждане на царевица и логистичните възможности за пренос на товари на човешки гръб. В мезоамериканския свят липсата на впрягат добитък и колесни превозни средства поставя твърд таван върху разстоянието, на което една крепост или градски център може да проектира силата си. Всеки войник или строител изисква определен дневен калориен прием, а пренасянето на провизии през труден терен бързо изяжда собствения си полезен товар.
Вода, камък и физически лимити на фортификацията
Твърденията за откриването на крепост от XVII век, свързвана с последните етапи от съпротивата на маите срещу испанските конкистадори, звучат логично на пръв поглед, но повдигат сериозни въпроси пред структурния анализ. По това време регионът вече е претърпял демографски срив, а логистиката на продължителна отбрана изисква не просто каменни стени, а надеждни водоизточници. Регионът на Кампече е известен със своя карстов терен – повърхностните води бързо попиват в варовика, което прави изграждането на изкуствени резервоари (акуади) въпрос на оцеляване. Според предоставената информация в близост до засечените 6700 структури се наблюдават именно такива модификации на терена, предназначени да улавят дъждовната вода през сухото време.
Анализът на архитектурните профили показва, че голяма част от регистрираните обекти не са монументални пирамиди, а жилищни платформи, селскостопански терси и ниски защитни валове. Това съвпада с по-ранни теренни проучвания в съседните сектори, публикувани в специализирани издания за Мезоамерика, където се посочва, че майската урбанизация е имала дисперсен характер. Вместо сгъстени европейски градове с високи стени, тук се наблюдава непрекъснато преливане между жилищни групи и обработваеми площи.
Това обаче създава пробойни в теорията за чисто военния характер на целия комплекс. Изграждането на непрекъснат отбранителен периметър около подобна площ изисква такъв човешки ресурс за охрана, какъвто наличните селскостопански мощности едва ли са могли да изхранват за дълго време. Много по-вероятно е да става дума за мрежа от укрепени убежища, използвани временно при зачестяване на конфликтите, отколкото за постоянна гарнизонна цитадела.
Сравнителни паралели и методологични съмнения
Интересно е да се направи паралел с подобни археологически ситуации в други части на света. Например, когато при разкопките в Североизточен Кавказ, в района "Дагогинское 2", учените идентифицираха два културни слоя – от бронзовата епоха и от енеолита – отново ключовият елемент за разбиране на обекта бе анализирането на суровинната база и близостта до естествени преминавания през терена. При маите в Кампече технологията LiDAR просто съкращава десетилетия физическо просичане на джунглата с мачете, но тя не замества лопатата и въглеродния анализ.
Лазерното лъчение отчита геометрични аномалии на повърхността. То вижда изкуствено подравнен хълм или правоъгълен насип, но не може да каже дали даден каменен градеж е от класическия период на маите (300–900 г. от н.е.) или е бил преизползван век по-късно. За да се потвърди дали откритите над 6000 структури наистина съответстват на хрониката от XVII век за "Земята на белия ягуар", предстоят години на теренни стратиграфски сондирания. В момента хипотезата за датировката се основава предимно на пространствени съпоставки с писмени испански източници от колониалните архиви в Севиля и Мексико Сити, които обаче често съдържат преувеличения относно мащаба на местните селища с цел оправдаване на военните разходи.
Сегашните резултати на екипа от Аризона и мексиканските археолози безспорно преначертават картата на гъстотата на населението в Кампече. Те ни напомнят, че онова, което днес изглежда като девствена тропическа гора, в миналото е било строг и суров технологичен ландшафт, управляван с изключителна дисциплина спрямо оскъдните водни ресурси. Дали обаче всички тези сгради са функционирали едновременно, или представляват напластяване на изоставени и отново заселени конструкции в продължение на хилядолетие, е въпрос, на който лазерът от самолета няма как да отговори.
