Физиката на разпада и биологичният парадокс
Анализите на събраните от експедицията проби потвърждават наличието на изотопи като кобалт-60 и ниобий-94 в непосредствена близост до разрушените контейнери. Въпреки че по документи по-голямата част от депонирания материал се класифицира като отпадъци с ниска и средна активност – а не отработено гориво от реактори – физическото им присъствие на дъното е факт. Инженерният проблем тук е, че не съществува физическа възможност тези варели да бъдат извадени обратно на повърхността. Всеки опит да се захване прогнила, петдесетгодишна ламарина на 5000 метра дълбочина под налягане от близо 500 атмосфери ще доведе единствено до нейното пълно стриване и незабавно разпръскване на съдържанието във водния стълб.
Оставени на дъното, тези консерви от миналия век са създали неволен екологичен феномен. Абисалното дъно се състои предимно от фини, меки седименти и тиня, в които седентарните организми трудно намират опора. Появата на хиляди твърди, макар и токсични обекти, е превърнала метала в изкуствен риф. Камерите на апарата Nautile регистрират анемони, дълбоководни гъби, ракообразни и колонии от микроорганизми, плътно прилепнали към корозиралата повърхност на варелите. Това не е индикация за безопасност или "лечебна сила" на радиацията, а чиста илюстрация за биологичен възможност за оцеляване: организмите просто използват единствената твърда повърхност в радиус от стотици километри, за да се закотвят срещу бавните дънни течения.
Предположенията, че отпадъците са напълно изолирани от глобалните вериги, се сблъскват с липсата на достатъчно дългосрочни изследвания. Хранилището се намира на около хиляда километра от бреговете на Франция, което елиминира непосредствения риск за крайбрежните зони в краткосрочен план, но оставя отворен въпроса за кумулативното натрупване на радиоизотопи в бентосните организми. Откритите пробойни в теорията за "безкрайното разреждане" кара учените да събират биологични и дънни проби, за да разберат дали клетъчната структура на тези животни показва мутации или натрупване на тежки метали спрямо екземпляри от чисти зони.
На практика днес научната общност е принудена единствено да наблюдава този бавен физикохимичен експеримент, започнал без предварително изчислени последици преди повече от половин век. Океанското дъно бавно разгражда стоманата, а отпадъците от ранния атомен ентусиазъм постепенно се превръщат в неделима част от геологията на Атлантика.
