Интересният момент настъпва при диференцирането на Акаша от пространството (Дик). На пръв поглед двете изглеждат като идентични понятия, но за ведическия анализатор те изпълняват коренно различни операционни функции. Пространството (Дик) е относителната система от координати — то определя направленията (изток, запад, горе, долу) и позволява да кажем, че един обект се намира отдясно на друг. Акаша обаче е самата субстанция, която изпълва този обем. Тя не е празнота, а плътност без маса.
Когато текстовете преминават към сравнението между Акаша и Брахман (абсолютното съзнание или Върховната реалност), абстракцията достига своя пик. И двете категории се описват като всепроникващи, неразрушими и отвъд обсега на ума. Но докато Брахман е съзнателната основа на всичко съществуващо, Акаша остава инертна среда. Тя е платното, но не и художникът.
Историческите източници показва, че ведическите автори са използвали наблюденията върху атмосферата и метеорологичните явления, за да изградят тези концепции. Богове като Индра, сблъскващи се с демона Вритра в средното царство (Антарикша или Бхува), са ранният опит за персонификация на природните стихии — напрежението между сушата и мусонните дъждове. Но с напредването на систематичните философски школи тази митологична обвивка е била постепенно отстранена, за да отстъпи място на суровата онтологична класификация.
Данните от текстовия анализ на Упанишадите показват, че концепцията за Акаша е претърпяла значителна еволюция — от физическо небе до последна метафизична граница. Това не я прави научна теория в съвременния смисъл на думата. Липсата на количествени измервания и експериментална верификация я оставя в сферата на чистата умозрителна философия. Въпреки това, начинът, по който индийските мислители са успели да изолират проблема за вакуума, пространството и медиума за разпространение на вълни, остава забележителен документ за границите на древния човешки интелект.
