Тектониката, която романтиците наричат каньони
Геоморфологията на дъното не търпи метафори. Това, което масовата публика и любителските пътеписи квалифицират като „подводни каньони“, в геоложките доклади на Лимнологичния институт към СО РАН се води с далеч по-сухи термини: грабени, стъпаловидни сривове и подводни хребети. Басейнът на езерото е разрязан на три основни котловини — Северна, Средна и Южна, разделени от подводни издигания като Академическия хребет и Селенгинския праг.
Средната котловина, разположена непосредствено срещу източния бряг на остров Олхон, фиксира максималната дълбочина от 1637 метра (установена при батиметрични измервания и потвърдена от сонарни профили). Наклоните на подводните склонове на това място достига до 80 градуса. Това са практически вертикални скални стени от метаморфни скали и гранити, оглозгани от постоянно сеизмично изклинване. Подводният релеф на Байкал не е оформен от ерозия на течаща вода, както е при класическите речни каньони на сушата. Той е продукт на чиста механична сила — разтегляне на земната кора, при което блокове от литосферата пропадат надолу под собствената си тежест.
Замръзнал метан и хидротермална химия под 160 атмосфери
На дълбочина под 1000 метра средата се определя от два параметъра: хидростатично налягане от около 16 мегапаскала (160 атмосфери) и постоянна температура на водата между 3,2°C и 3,6°C. В тези условия органичната материя, утаявала се в продължение на милиони години, се държи по начин, който изненадва дори изследователите, свикнали с океанските дълбочини.
По данни от пробиванията в рамките на международния проект Baikal Drilling Project, дебелината на дънните седименти достигне внушителните 7500 метра. Това е архивно гробище от тиня, диатомеи и тербиови глини, съхранило климатичната история на Централна Азия от късния олигоцен насам. Но истинският физикохимичен проблем на дъното са газовите хидрати. В дънните слоеве метанът е блокиран във водната кристалната решетка, образувайки твърди структури, наподобяващи лед. При нейното дестабилизиране — например при подводно земетресение — тези клатрати освобождават огромни volumes газ, което прави дъното пластично и нестабилно.
В района на залива Фролиха хидробиолозите регистрират нещо, което допреди няколко десетилетия се смяташе за ексклузивна привилегия на океанските средноокеански хребети: сладководни хидротермални извори (вентс). Водата извира с повишена минерализация и температура, поддържайки хемосинтезиращи бактериални матчета. Тук липсва слънчева светлина, а фотосинтезата е напълно изключена от хранителната верига. Всичко се крепи на окислението на метана и сярата — твърда биологична архитектура, функционираща в пълен мрак.
