Технологични лимити и границите на изследванията
Човешкото присъствие на тези дълбочини е въпрос на строга инженерна логистика, а не на спортен авантюризъм. Любителският дайвинг приключва между 30-ия и 40-ия метър, където свършват стандартните газови смеси и започват рисковете от азотна наркоза и хипотермия. Всичко по-надолу изисква пилотирани дълбоководни апарати или дистанционно управляеми батискафи.
Основният масив от данни за байкалското дъно бе събран по време на научните експедиции с автономните апарати „Мир-1“ и „Мир-2“ под ръководството на Анатолий Сагалевич и Артур Чилингаров. От 2008 до 2010 година бяха извършени над 160 гмуркания. Апаратите, проектирани за работа в океана, трябваше да бъдат транспортирани и адаптирани за сладка вода, която има различна плътност и плаваемост. Резултатите тогава затвориха устата на редица теоретици: оказа се, че много от предполагаемите „подводни пещери“ са просто фасети на тектонични разломи, а твърденията за непознати едри гръбначни организми са чисто брегово фолклорно творчество.
Все пак остават сериозни пробойни в теорията за хидродинамиката на езерото. Данните показват, че дори на 1600 метра дълбочина водата съдържа разтворен кислород. Това изисква съществуването на вертикална циркулация и дълбочинна конвекция, чиито физически механизми все още не са напълно моделирани, имайки предвид плътностната аномалия на водата при 4°C.
Подводният релеф на Байкал не е мистерия, а лаборатория с високо налягане. Процесите тук продължават да се случват с бавния, сляп ритъм на плочите — без оглед на това какви хипотези измисляме на повърхността. За тези, които искат да разберат как се заражда бъдещ океан на мястото на азиатския континент, прегледът на геоложките карти на Байкалския рифт дава много по-ясни отговори от всяко предание.
