Геофизическият праг на протока Дрейк
Тектонският разлом между Южноамериканската плоча и плочата Скотия не е просто епизод от геоложката динамика. Преди появата на тази морска порта глобалната океанска циркулация функционира по изключително ефективен начин: меридионалните течения пренасят огромни количества тропическа топлина директно към високите южни ширини. Дънните утаечни ядра от сондажните програми ODP (Ocean Drilling Program) показват, че допреди 34 милиона години Антарктида поддържа широколистни и иглолистни гори от умерен тип, а субполярните акватории са с температурни показатели, близки до днешните южни части на Атлантика.
Отварянето на морския проток с дълбочина над 3000 метра обаче пренасочва хидродинамичните вектори. Образува се Антарктическото циркумполярно течение — най-мощното водно движение на планетата с дебит, надвишаващ 100 милиона кубични метра в секунда. Този затворен пръстен прегражда достъпа на топли екваториални води, превръщайки се в термичен изолатор. В рамките на броени стотици хиляди години — нищожно време по геоложката скала — натрупаният сняг спира да се топи през лятото, албедото на повърхността рязко се увеличава и континентът потъва под ледена покривка с дебелина от няколко километра. Това не е мистична катастрофа, а чисто физическа последица от промяната в граничните условия на флуидната механика.
Верижната реакция в глобалния хидроложки баланс
Заледяването на цял континент изтегля колосални обеми вода от световния океански факел и затваря тези ресурси в твърда фаза. Резултатът е спад на морското равнище и общо пресушаване на земната атмосфера. Студеният въздух задържа значително по-малко водна пара, което свива валежните норми в глобален мащаб. Тези промени се отразяват директно върху планетарните атмосферни клетки на Хадли и Ферeл, измествайки поясите на влага и суша.
За Източна Африка това означава край на стабилния мусонен режим, поддържал вековните гъсти тропически масиви. Геоложките данни от Източноафриканската рифтова система потвърждават, че през следващите милиони години непрекъснатите горски ареали започват да фрагментират. Появяват се пробойни в теорията за вечния тропически рай: на мястото на плътния съседски балдахин от корони се оформят мозаечни ландшафти от отделни горски петна, храсталаци и открити тревисти пространства.
