Това прехвърляне на летвата не е ново. Ако разгледаме [ранните геодезически проучвания в залива Бедфорд от XIX век], ще видим абсолютно същата динамика – когато даден експеримент откаже да потвърди предварително намерената теза, методологията незабавно бива обявена за компрометирана от средата. В Антарктида физическият проблем за плоскоземния модел не се изразява само в присъствието на светлината, а в нейната непрекъсната траектория. На плосък диск, където слънцето се движи като малък прожектор на постоянна височина, е математически невъзможно едновременно да има нощ в северните географски ширини и денонощно осветление по цялата южна периферия, без да се нарушат базовите закони на правата линия на светлинния лъч.
Нито един от наличните опити за обяснение чрез рефракция или пречупване през ледени кристали не издържа проверка при измерване на ъгъла на елевация спрямо хоризонта през 24-часовия цикъл. Данните, събрани от теодолитите и GPS оборудването на експедицията, показват точно прогнозираното от изчислителните модели колебание в височината на слънчевия диск. Всичко това прави материалите от „Последния експеримент“ особено ценен архивен документ не за астрономията – тя нямаше нужда от потвърждение, – а за психологията на убежденията.
Истината е, че експедиции като тази рядко затварят дебати. Те просто вдигат цената за поддържане на илюзията. Когато фактите на терена откажат да се съобразят с идеологията, последната просто се изтегля зад по-сложни, недоказуеми хипотези. Документите, видеозаписите и координатите от тази експедиция остават в архивите като ясен показател за лимитите на човешкия скептицизъм, когато той е изправен пред собствените си физически наблюдения.
