Архивният срив след Чиксулуп и метаболитната капка
Когато обектът с диаметър около 10 километра се врязва в карбонатните скали на днешно Мексико, шоковата вълна и последвалата аерозолна инжекция в стратосферата сриват глобалната температура. Всички популярни теории, опитващи се да представят изчезването на мегафауната като мистерия, систематично пренебрегват суровата физика на калорийния баланс. Животно с маса над пет тона изисква постоянно захранване с биомаса, което в условията на "ядрена зима" е физически невъзможно. Документираните в палеонтологичните архиви данни от формацията Хел Крийк в САЩ показват внезапно изчезване на едрите цератопсиди и зауроподи точно на границата между креда и палеоген. В същото време обаче слой от пепел и иридий съхранява микроскопски костни фрагменти от дребни манираптори. Това не са "избрани" същества, а организми, чиито ресурси за поддръжка на телесната температура са били в пъти по-ниски.
Противно на романтичната представа за бърза и плавна адаптация, преходът е бил белязан от тесни теснини на оцеляване. Палеобиологичните измервания на фосилизирани костни канали показват, че линиите, оцелели след ударния удар, са имали ускорен метаболизъм и значително намален размер на тялото. Тенденцията към свиване на размерите при тероподите започва около 50 милиона години преди самия сблъсък. Малкият размер не е бил планирана стратегия, а страничен продукт от заемането на специфични екологични ниши в гористите ареали. Когато глобалната растителност изгаря, единственият останал източник на храна са били семената, заловени в почвата, подкорните насекоми и детритът. Тук се появява фундаменталната пробойна в класическата теория за "универсалното измиране" – оцеляват само онези, които са могли да трошат твърди семена без наличието на тежки зъбни апарати.
Биомеханика на полета и илюзията за Археоптерикса
Откритият през 1861 г. в варовиковите кариери край Золенхофен, Германия, образeц на Archaeopteryx lithographica дълго време беше сочен като единствената "липсваща брънка". Анализът на рентгеновата микротомография върху тези фосили обаче показва, че Археоптериксът е притежавал анатомични характеристики, които са силно неефективни за продължителен махащ полет. Неговата гръдна кост липсва или е била изключително хрущялна, което означава, че мощните летателни мускули (musculus pectoralis) не са имали стабилна опорна точка. Скелетната структура на Археоптерикса е по-скоро мозайка от влечуговидни белези – дълга костна опашка, остри зъби, монтирани в алвеоли, и свободни пръсти с нокти на предните крайници.
Еволюционният процес не е работил с оглед на бъдеща цел. Развитието на така наречения вилка (furcula) – слятите ключици, които функционират като пружина по време на полет – първоначално е възникнало при изцяло сухоземни динозаври като целофизиса за подсилване на раменния пояс при улавяне на плячка. Перата също не са се появили заради летенето. Термографските модели и фината структура на фосилизираните меланозоми от формацията Джехол в Китай (където бяха открити видове като Sinosauropteryx и Microraptor) доказаха, че първите пера са били нишковидни образувания, предназначени за изолация и терморегулация. Едва по-късно, чрез механична промяна в асиметрията на перцето, тези структури започват да генерират подемна сила.
