За да се противодейства на това, двойните стени – с външен и вътрешен периметър (концентричен дизайн) – създават пространството, наречено цвингер. Ако противникът преодолее външната стена, той не влиза в замъка, а се оказва открит в тесен каменен двор, притиснат между две високи стени. От вътрешната, по-висока стена, защитниците имат пълно балистично превъзходство. Наличието на бойници и машикули по горния ръб е осигурявало стрелба без мъртви ъгли точно в основата на зида.
Кулите по периметъра са имали една основна функция: флангов обстрел. Правата стена е уязвима, защото защитниците отгоре трябва да се навеждат, за да виждат основата ѝ. Фланкиращите кули, стърчащи пред линията на стената, позволяват на стрелците да произвеждат изстрели успоредно на зидарията. Преходът от квадратни към кръгли кули през XII и XIII век не е въпрос на архитектурна мода, а на пресметната издръжливост срещу каменните гюлета на требушетите и срещу подкопаването. Квадратните ъгли лесно се рушат при удар и лесно се подкопават; кръглата кула разпределя кинетичната енергия на удара много по-равномерно.
Барбаканът – отделно разположеното предкрепостно укрепление – е служил за допълнително забавяне и разбиване на плътността на атакуващите формирания, преди те да достигнат до самия вход. Що се отнася до главната кула, известна като донжон (или цитадела), тя е представлявала последното автономно убежище. Документите от периода показват, че донжонът е разполагал със собствен кладенец, провизии за месеци напред и отделна отбранителна система. Въпреки това, превръщането на донжона в последна защита често се е оказвало капан: веднъж блокирани вътре, защитниците губят каквато и да е маневреност и ако не пристигне външна помощ, капитулацията е била единственият изход.
Жилищните пространства вътре в замъка са били студени, влажни и изключително нехигиенични. Санхигиената се е поддържала чрез абортеркери – конзолно изнесени малки каменни кабини по външната стена, чиито отпадъци са падали директно в рова или по фасадата на крепостта. Подземията, използвани за затвори и складове, са били подложени на постоянна инфилтрация на подпочвени води.
Замъкът не е бил просто пасивна отбранителна структура, а скъпо за поддръжка съоръжение, чиято ефективност е зависила от логистичния капацитет на феодала. Когато икономическите ресурси за поддръжка на гарнизона и за ремонт на варовите разтвори са изчерпани, дори най-дебелите стени са се превръщали просто в каменно гробище за своите обитатели. С навлизането на барута и разпространението на тежката обсадна артилерия през XV век, стръмните вертикални стени бързо губят своята функционалност, отстъпвайки място на ниските, дебели бастионни фортификации.
