Поглед върху фортификационната архитектура разкрива, че изборът на терен не е бил въпрос на гледка, а на изчисляване на мъртви зони и контрол върху ресурсите. Поставянето на крепост върху естествен хълм или скален масив, както се вижда при замъка Шато Гаяр, построен от Ричард I през 1196 година край Лез Андели, е целело предимно неутрализиране на подкопите. Когато под основите има твърд варовик или гранит, инженерната тактка на обсаждащите да копаят тунели и да срутват стените чрез изгаряне на подпорни греди става практически неизползваема.
Отсичането на растителността в радиус от няколкостотин метра около периметъра не е правено за панорама, а за да се лиши противникът от дървен материал на място. За да сглоби обсадни кули, катапулти или требушети, една настъпваща армия се е нуждаела от стотици тонове зряла дървесина. Когато около крепостта няма гора, логистичният товар върху атакуващите се увеличава неимоверно – дървесината трябва да се транспортира от десетки километри, което забавя операцията и разкрива обоза на обори.
Единственият път към замъка системно е проектиран така, че да принуждава приближаващите се да излагат незащитената си страна – тази, която не е покрита от щит (обикновено дясната) – към бойниците на стените. Водните препятствия, от своя страна, са решавали два проблема: хигиена и балистика. Изкуствено отклонените реки не просто пълнят рова, за да спрат тарана, а осигуряват постоянен приток на вода за пиене и за отмиване на отпадъците чрез отделителни системи като данскера. Без течаща вода вътре в периметъра, всяка обсада завършва за по-малко от месец не поради липса на храна, а заради дизентерия.
Архивните записи от финансовите сметки на английската корона при строителството на замъка Бомарис в Уелс (започнат през 1295 г. под ръководството на майстор Джеймс от Сейнт Джордж) разкриват огромните количества ресурси, необходими за тези конструкции. Водните ровове са изисквали преместването на десетки хиляди кубични метра пръст. Тази маса не е изхвърляна, а е използвана за оформяне на външните валове (гласиси). Предният стръмен наклон на вала пречи на бързия щурм, докато полегатият вътрешен наклон позволява на защитниците бързо да прегрупират пехотата.
Главният вход винаги е представлявал най-слабата точка във фортификационната верига, поради което около него се концентрира най-високата плътност от защитни механизми. Двукрилите врати, изработени от дъб с дебелина над десет сантиметра и обковани с ковано желязо срещу запалване, са били само първата линия. Поставянето на подвижния мост и вертикално спускащите се решетки (херси) създава т.нар. „зона на унищожение“. Твърди се, че решетките са спирали директния натиск, но истинският им контрол е бил пространствен: ако врагът пробие външната порта, херсата се спуска зад него, блокирайки го в тесен каменен коридор, наречен проход на портата.
В този затворен каменен капан, над главите на атакуващите, са се намирали дупките за изливане и обстрел (често бъркани с машикулите), през които върху заклещената пехота са се хвърляли тежки камъни, врящо масло или гореща пепел. Наличието на странични малки врати (потерни) е позволявало на защитниците да правят бързи, внезапни контраатаки в гръб на атакуващите и веднага след това да се оттеглят зад дебелата дъбова конструкция.
Стените на средновековния замък не са хомогенни каменни блокове. В повечето случаи те се състоят от две паралелни каменни облицовки, между които пространството е запълнено с чакъл, речни камъни и варов разтвор. Тази конструкция, макар и изключително дебела (достигаща до 5–7 метра в основата), има един физически проблем: при продължително излагане на влага и замръзване варовият разтвор вътре може да деградира, превръщайки вътрешността на стената в пясък. Точно този дефект е бил използван от обсадните инженери чрез подкопаване.
