Ядрената кухня на първите минути
Когато Гупта и Самарас връщат лентата назад към първите секунди след Големия взрив, сметките им показват неочакван обрат. В онази адска епоха ефектът на уморената светлина е точно нула, защото за няколко минути частиците светлина просто нямат време да изгубят енергия във вакуума. Същевременно коефициентът, който управлява промяната на природните закони, спира да расте и застива на стабилно плато със стойност три. Това означава, че в зората на времето светлината се е движела три пъти по-бързо от днес, квантовите мащаби са били девет пъти по-големи, а гравитацията е притискала материята двадесет и седем пъти по-силно. При тези условия самото пространство се е разширявало и охлаждало точно три пъти по-бавно, отколкото твърдят учебниците.
В нормалната физика трикратното забавяне на охлаждането би довело до пълна катастрофа за химията на Вселената. В първата секунда космосът е бил вряща супа от свободни протони и неутрони, които непрекъснато са преминавали едни в други. Когато пространството изстива достатъчно, тези превръщания спират при съотношение един неутрон на всеки шест протона. Проблемът е, че свободният неутрон извън атомното ядро е нестабилен и се разпада за около петнадесет минути. За да оцелее, той трябва да се свърже с протон в ядро на тежък водород, наречен деутерий, от който по-късно се сглобява стабилният хелий. Докато температурата не падне под един милиард градуса обаче, агресивните фотони разбиват всяко новородено ядро на деутерий. Ако Вселената се охлажда три пъти по-бавно, би трябвало почти всички неутрони да измрат преди да дочакат безопасното спадане на температурата, оставяйки ни свят без хелий.
Тук проличава вътрешната симетрия на канадския модел, която спасява теорията от сигурен крах. Тъй като в тази система скоростта на всички ядрени взаимодействия се променя пропорционално на разширяването на пространството, разпадът на свободните неутрони също се забавя три пъти. С други думи, Вселената наистина изстива три пъти по-дълго, но и самият неутрон живее три пъти по-дълго, за да дочака момента на синтеза. Всички температурни прагове, при които деутерият престава да бъде разрушаван, се определят от съотношения между енергии, в които променените константи се съкращават взаимно до единица. За да не разчитат само на лист и молив, изследователите вкарват новите параметри в класическия астрофизичен софтуер на Кавано, написан на стария програмен език Фортран, който от десетилетия служи като златен стандарт за пресмятане на първичните елементи. Компютърната симулация изплюва абсолютно същите количества водород, хелий и деутерий, каквито дава и официалната теория, с разлики, които не надхвърлят грешката от закръгляването в паметта на машината.
Стар проблем и нови пукнатини
Въпреки този впечатляващ математически синхрон, в системата на Гупта и Самарас зеят пробойни в теорията, които самите автори не се опитват да скрият под килима. Тъй като в техния космос няма тъмна материя, цялата маса на Вселената се пада на обикновеното видимо вещество, чиято плътност се оказва точно в рамките на онези пет процента, които стандартният модел отделя за нормалната материя. Когато обаче учените се опитат да калибрират плътността на това вещество спрямо различни астрономически наблюдения, се появява старото напрежение между ранния и късния космос. Ако настройката се направи по данните от космическия телескоп „Планк“ за фоновото микровълново лъчение, количеството деутерий и хелий съвпада идеално с реалността, но остава прословутият космологичен проблем с лития: теорията предсказва три пъти повече от този лек метал, отколкото реално се вижда в спектрите на най-древните звезди в нашата галактика.
Ако пък моделът се калибрира по експлозиите на далечни свръхнови от каталога „Пантеон плюс“, плътността на обикновената материя пада почти наполовина. Този ход магически изтрива излишния литий и го вкарва точно в рамките на наблюдаваното в старите звезди, но веднага отваря нова дупка: при по-рядка плазма деутерият изгаря по-трудно в хелий и остатъчното му количество скача двойно, влизайки в директен сблъсък с прецизните измервания на далечните газови облаци. Подобни компромиси напомнят на старите спорове около аномалиите в магнитните полета на ледените гиганти, където всяко нагласяне на единия параметър чупи баланса на съседния.
Още по-съществен е чисто теоретичният дълг, който канадските физици оставят за бъдеща работа. В техните сметки трикратното удължаване на живота на свободния неутрон в ранната Вселена не е изведено строго от фундаменталните уравнения на квантовата теория на полето, а е въведено като удобно работно предположение въз основа на общата симетрия на скоростите. Докато този механизъм не бъде доказан на ниво елементарни частици, скептиците винаги ще имат правото да твърдят, че наблюдаваме умело нагласяне на коефициенти, а не нов природен закон. Истинската проверка ще дойде от новите орбитални обсерватории, които в момента картографират разширяването на космоса в междинните епохи – точно в онази преходна зона, където древните константи на Гупта би трябвало да започнат своето бавно плъзгане към днешните си стойности, оставяйки наблюдателите да преценят дали Вселената наистина е пълна с невидима тъмнина, или просто сме мерили времето и пространството с разтеглив метър.