Изчисляване на проявленията без разбиране на същността
Сър Исак Нютон завещава на света елегантна формула за гравитационната сила, свързваща масите и разстоянието между тях, но притиснат от съвременниците си да обясни как точно две тела си взаимодействат през абсолютното нищо на вакуума, той чисто и просто отсича: „Hypotheses non fingo“ („Хипотези не измислям“). Жозеф-Луи Лагранж по-късно преформатира тези зависимости в скаларни изчисления, но физическият механизъм отново остава зад кадър. Науката просто свиква да работи с математически абстракции, заменяйки физическата реалност с формули, които функционират на хартия, но мълчат за природата на самото поле.
Когато през 1915 година Алберт Айнщайн публикува Общата теория на относителността, академичният свят си отдъхва – концепцията за мигновено действащо привличане през празно пространство е заменена от геометрия. Според този модел масивните тела кривят тъканта на пространство-времето, а свободно падащото тяло просто следва най-кратката траектория (геодезична линия) в тази деформирана среда. На хартия това обяснява аномалното изместване в перихелия на Меркурий – феномен, който класическата механика на Нютон не успява да покрие с точност.
Математиката е съвършена, но физическата преграда остава. Геометричният модел на Айнщайн не дава отговор на въпроса каква точно физическа сила или реален субстрат кара пространството да се изкривява около масата. За да се обясни падането на един камък на Земята през принципа на изкривеното пространство, трябва да се приеме, че самата координатна мрежа е физически деформирана – концепция, която лесно се чертае на двумерна диаграма с опъната гумена мембрана, но става физически немислима в триизмерния реален свят.
Забравеният кинетичен модел и механичното привличане
Още през XVIII век женевският математик Жорж-Луи Льо Саж, стъпвайки върху по-ранни бележки на Никола Фацио де Дюилие от 1690 година, предлага механично обяснение за гравитацията. Неговата кинетична теория не разчита на мистично привличане от разстояние. Льо Саж допуска съществуването на всепроникващ поток от микроскопични ултрамундани корпускули, които се движат хаотично във всички посоки с огромна скорост.
Когато в това поле се намират две единични тела, всяко от тях блокира част от корпускуларния поток, насочен към другото. Получава се ефект на сенчесто екраниране: налягането от външните страни на двете тела е по-голямо от налягането в пространството между тях. В резултат на това корпускулите чисто механично подбутват обектите един към друг. Колкото по-близо са телата и колкото са по-масивни, толкова по-голяма сянка хвърлят и толкова по-силен е натискът.
+---------------------------------------------------------------+
| ВСЕПРОНИКВАЩ ПОТОК |
| КОРПУСКУЛИ |
| │ |
| ▼ |
| ┌──────────┐ ┌──────────┐ |
| ───► │ ОБЕКТ A │ СЯНКА (ПО-НИСКО│ ОБЕКТ B │ ◄─── |
| ───► │ (Маса) │ НАЛЯГАНЕ) │ (Маса) │ ◄─── |
| └──────────┘ ◄─────────────► └──────────┘ |
| ▲ |
| │ |
| ЕКРАНИРАНЕ |
+---------------------------------------------------------------+
Теорията на Льо Саж среща сериозни инженерно-физически възражения през XIX век. Физици като Джеймс Клерк Максуел и Анри Поанкаре изчисляват, че подобен непрекъснат бомбардиращ поток от корпускули би трябвало да създава огромно триене и да нагрява материята до степен на изпарение за броени секунди. Освен това среда с подобна плътност би трябвало да оказва съпротивление на движещите се планети, което постепенно да ги забавя и да срива орбитите им към Слънцето. Тъй като тогавашната наука мисли изцяло в рамките на класическата термодинамика и не познава квантовите ефекти, моделът на Льо Саж е набързо изтласкан в периферията.
Интересно е обаче, че кинетичният подход не умира напълно. В края на XIX век руският астроном Иван Ярковски предлага термодинамичен вариант на кинетичен модел, според който топлинното излъчване на ротиращо тяло, нагрято от слънчевата светлина, създава реактивна сила. Десетилетия по-късно този механизъм е експериментално потвърден и днес е известен в астрофизиката като ефект на Ярковски (YORP ефект). Той реално променя орбитите на малки астероиди под въздействието на фотонния натиск, доказателство, че екранирането и корпускуларният натиск не са просто философска измислица.
