Етерните потоци на Нютон, Ойлер и Ацюковски
Преди физиката през XX век да обяви вакуума за абсолютно „нищо“, най-големите умове на класическата ера разглеждат гравитацията като хидродинамичен процес в непрекъсната среда – етер. Дори самият Нютон в писмата си до Робърт Бойл описва модел, при който гравитацията е резултат от промяна в плътността на етера близо до масивните тела. Леонард Ойлер развива сходна хипотеза: около всяко материално тяло се образува градиент на налягането в етерната среда, като веществото всъщност „абсорбира“ или кондензира тази среда, създавайки насочен поток към центъра на масата.
През втората половина на XX век съветският инженер и физик Владимир Ацюковски възобновява тази линия на мислене в своята газодинамична концепция за етера. Според неговите изчисления вакуумът е вискозен компресируем газ с изключително висока плътност и ниска вискозност. В този модел елементарните частици са тороидални етерни вихри (подобни на димни пръстени). Заради завихрянето около всеки вихър възниква зона на понижено налягане, което кара външния, несмутен етер да притиска вихрите един към друг. Градуираният натиск на тази среда създава това, което ние наричаме гравитационно привличане.
Тази хипотеза обаче се сблъсква с липсата на признание от страна на академичния институт, тъй като официално съществуването на етер е отхвърлено след експеримента на Майкелсън-Морли и последвалата го специална теория на относителността. Въпреки това, неудобството остава: за да обясни разширяването на Вселената и ротационните криви на галериите, съвременната астрофизика бе принудена да вкара в уравненията си понятийните патерици „тъмна материя“ и „тъмна енергия“, които съставляват над 95% от космоса, но не могат да бъдат открити от нито един уред. В същността си „тъмната енергия“ е просто модерното, академично приемливо име за същата онази енергийна среда, която векове наред бе наричана етер.
Електрически аналогии и банкрутът на гравитона
През XIX век, с бурния възход на електродинамиката, учените забелязват нещо поразително: математическата структура на закона на Кулон за взаимодействията между електрически заряди е абсолютно идентична със закона на Нютон за масите. Единствената разлика е, че гравитацията винаги е сила на привличане и е несравнимо по-слаба от електромагнетизма – с цели 36 порядъка.
Правени са редица опити гравитацията да се обясни като вторичен електромагнитен ефект – резултат от микроскопично асиметрично деформиране на електронните обвивки в атомите. Всички тези опити обаче пропадат, когато трябва да се обясни защо гравитационната сила пробива всякакви екрани, докато електрическото поле може лесно да бъде блокирано с Фарадеев кафез. Нито нагряването на дадено тяло, нито неговото електрическо зареждане променят масата му или гравитационното му въздействие по начин, който да потвърди чист електрически произход.
===================================================================
СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ НА ОСНОВНИТЕ МОДЕЛИ ЗА ГРАВИТАЦИЯТА
===================================================================
Модел Механизъм Основни проблеми
-------------------------------------------------------------------
Нютонова механика Привличане от Липсва физически
разстояние носител; мигновено
действие
Обща теория на Изкривяване на Математическа абстракция;
относителността пространство-времето няма обяснение за
източника на огъване
Кинетичен модел Екраниране и корпу- Термичен проблем;
(Льо Саж / Ярковски) скуларен натиск триене в орбиталното
движение
Етерни / Газодинамични Налягане на средата/ Отхвърлени от академичната
(Ойлер / Ацюковски) градиент във вакуума наука; трудности с
релативистките ефекти
================================--------------------------------===
В квантовата теория на полето съществува постулат, че всяка сила трябва да има своя частица-носител. За електромагнетизма това е фотонът, за силното взаимодействие – глуонът, за слабото – W и Z бозоните. Според тази логика гравитацията трябва да се пренася от гравитон – безмасова частица със спин 2. Изминаха десетилетия, построиха се гигантски детектори и ускорители, но гравитонът си остава изцяло хипотетична конструкция.
През последните години научният свят официално обяви засичането на гравитационни вълни от колизията на неутронни звезди и черни дупки чрез интерферометрите LIGO и Virgo. Тези смущения се описват като „вълнички в пространството“. Но ако махнем математическия апарат, въпросът остава открит: какво точно трепти? Ако пространството е просто празнина, то не може да трепти. Ако е физическа среда, притежаваща плътност и еластичност, физиката трябва да се върне на заден ход и отново да дефинира свойствата на тази среда, независимо как я нарича – вакуум, пространствена пяна или етер.
Сто и десет години след формулирането на Общата теория на относителността, теоретичната физика продължава да се намира в състояние на концептуална безизходица. Математиката става все по-абстрактна, тензорните изчисления набъбват, а фундаменталният въпрос какво всъщност се случва, когато една ябълка пада от дървото, остава без физически отговор.
