Това поставя под съмнение интерпретацията на десетки намерени фосили. Ако един примат с „обикновено“ стъпало може да се катери вертикално също толкова ефективно, то морфологията на намерените отломки от стъпала на ранни хоминиди не може да служи като окончателно доказателство за това къде и как са прекарвали времето си. В съвременната наука за приматите вече е ясно, че меките тъкани – тези, които гният първи и никога не фосилизират – носят огромен процент от кинематичния капацитет.
Паралелите с някои съвременни човешки популации също са индикативни. Изследвания върху ловци-събирачи от групата Батва в Уганда показват, че те могат да сгъват стъпалата си под ъгли, достъпни за шимпанзетата, катерейки се по дървета за мед, без скелетите им да се различават с нищо от тези на градския жител. Промяната е изцяло в пластичността на меките тъкани и сухожилията.
Следователно, последният общ прародител вероятно е бил кинематично много по-универсален, отколкото се опитват да го рамкират строго паркетните теории. Той не е бил нито строго специализирано шимпанзе, нито тромав сухоземен проточовек, а биологична система с висока адаптивност, чиято анатомия е позволявала преходи между слизането на земята и вертикалното завоюване на короните. Преходът към двуногост очевидно не е бил внезапен скок, предизвикан от анатомична революция, а дълъг процес, в който поведението изпреварва бавната пренастройка на скелета.
