Anатомичният детерминизъм е стар грях на палеоантропологията. Десетилетия наред класическата наука се опитва да подреди еволюционното ни дърво, като сравнява сухи кости от архивното гробище на плейстоцена и плиоцена, приемайки с наивна праволинейност, че една форма на костта съответства строго на едно-единствено движение. Твърдеше се, че ако даден фосил няма гъвкавата става на съвременното шимпанзе, съществото е било заковано за земята или най-много да е лазило тромаво по дебелите хоризонтални клони. Новото проучване на екип от Държавния университет на Охайо, публикувано в PNAS, показва пробойна в тази теория, която трудно ще бъде запълнена със стандартните академични клишета.
Централният спор около разклоняването на нашата линия от тази на шимпанзетата преди около 6 до 7 милиона години винаги е опирал до механиката на движението. Палеонтолозите търсят повратната точка – онзи момент, в който дървесният начин на живот отстъпва място на изправената стойка. И тук се появяват теренните данни за саждивите мангабеи (Cercocebus atys) в тропическите гори на Западна Африка. Люк Фанин и Скот Макгроу записват и анализират биомеханиката на тези маймуни, чиято анатомия на стъпалото според традиционните учебници би трябвало да ги прави абсолютни лаици във вертикалното катерене.
Резултатите от измерванията обаче показват друго. Въпреки че костната им структура е твърда и типична за четириноги примати, мангабеите безпроблемно катерят гладки, вертикални стволове, използвайки биомеханична схема, която антрополозите смятаха за ексклузивно право на човекоподобните маймуни. Това се постига не чрез костната ротация на глезена, а чрез изключителна мобилност и разтегливост на сухожилията, мускулатурата и ставните връзки. В биомеханиката това се нарича функционална еквивалентност – два съвсем различни конструктивни апарата постигат един и същи механичен резултат.
