Изчисленията по стандартните астрофизични модели показват, че на една квантова порция енергия са ѝ необходими между 10 000 и няколкостотин хиляди години (според някои по-консервативни изчисления – до един милион години), за да си сиклира път през плътната плазмена обвивка и да достигне до фотосферата. Но щом този фотон най-накрая се освободи от външните слоеве на Слънцето и навлезе в междупланетното пространство, той изминава разстоянието от около 149.6 милиона километра до Земята за точно 8 минути и 20 секунди. Без нужда от „зареждане“ или външна сила – просто защото неговата скорост никога не е била друга.
В академичните среди от десетилетия съществува и друг, по-усъвършенстван начин за описание на този процес – концепцията за квазичастицата, наречена поляритон. Когато фотонът навлезе в кристална решетка, той се спрегна толкова силно с електрическите поляризации на материята, че векторът на вълната вече не описва чиста светлина, а смесено състояние между електромагнитна вълна и електронно възбуждане. Този поляритон наистина се движи по-бавно от c поради своята ефективна маса, придобита от взаимодействието със средата. Но в момента, в който това смущение достигне границата на материала и излезе отново във вакуум, поляритонът се разпада – електромагнитната компонента се освобождава незабавно като чист фотон и продължава със скорост c.
За съжаление, в масовите училищни курсове и в научнопопулярните статии тези фундаментални разграничения се пренебрегват. Резултатът е интелектуална мъгла, която ражда абсурдни въпроси от рода на това къде светлината съхранява кинетичната си енергия, когато „забавя“ в стъклото, и откъде взема сила да се „ускори“, когато го напусне. Отговорът е елементарен: тя никога не е губила нито енергията, нито скоростта си. Непромененият вакуумен фотон просто е преминал през сложен микроскопичен лабиринт.
Този механизъм лежи в основата на цялата приложна оптика, от микроскопите и лещите на фотоапаратите до оптичните кабели, по които се пренася глобалният интернет трафик. Атмосферните явления като дъгата или миражите в пустинята не са нищо повече от макроскопски проявления на тези забавяния във фазата на електромагнитната вълна.
Фактите от разкопките на съвременната физика показва, че светът на квантово ниво рядко отговаря на сетивните ни аналогии. Опитите да опишем поведението на субатомните частици чрез термини от автомобилния транспорт или хидродинамиката винаги водят до парадокси. Фотоните нямат маса, нямат спирачки и не подлежат на забавяне. Всичко останало са пробойни в популярната теория и мързел на преподавателите, на които им е по-лесно да дадат грешно, но просто обяснение.
