Именуването на един културен институт, както и на улица, площад, училище, да не говорим за населено място е доста сложна и отговорна работа. Изисква много премисляне, консултации, мнения на специалисти, на обществеността. А у нас, по принцип, тези неща се правят набързо и недостатъчно добре обмислено, главно след политически преврати, смени на режима или по повод годишнини и други събития. Така след Девети имахме градове с имената на Сталин, Толбухин, Станке Димитров, Васил Коларов, Димитър Полянов и с още какви ли не имена на вождове, политици, функционери. / За голямо съжаление, остана Димитровград./ Именуваха се и се преименуваха театри с патрон или без патрон – по- стари и новосъздадени. Имаше немалко попадения. Доста от по- големите, по руски, съветски образец, приеха имената на именити родни театрали: Кръстю Сарафов, Сава Огнянов, Адриана Будевска, Стефан Киров, Иван Димов, Стоян Бъчваров, Владимир Трендафилов, Константин Кисимов, Боян Дановски, Апостол Карамитев / при това, повечето от тях свързани с тези градове/, а също и на писатели, творили и за сцената: Васил Друмев, Сава Доброплодни, Антон Страшимиров, Гео Милев, Йордан Йовков, Рачо Стоянов, Константин Величков, Никола Вапцаров. След известно време имаше и промени – Народният театър от „Кръстю Сарафов” стана „Иван Вазов”, Филиалът прие името на великия Васил Кирков, първия български Хамлет, а после се отдели като „Сълза и смях” , докато накрая реформата го затри! Пловдивският - на режисьора- педагог Николай Осипович Масалитинов, а в Кърджали – Димитър Димов. Уникалният Сатиричен театър естествено получи името на великия Алеко. По- късно Любомир Кабакчиев беше почетен в родния си Казанлък, а Невена Коканова в дебютния си Ямбол. Но имаше и някои недоразумения –„ Георги Кирков” за Плевенския, сега „Иван Радоев”. За голямо съжаление останаха и някои доста спорни, като например „Крум Кюлявков” в Кюстендил и „Драгомир Асенов” в Монтана. Първият беше фанатизиран комунистически функционер от времето на Червенков, автор на бездарни текстове за сцената, цензор, причинил доста злини на българската култура, считан за един от убийците на демократа- сатирик Райко Алексиев, на когото открадва коженото палто! / освен, че в този град има още улица и училище с неговото име!/, а вторият Драгомир Асенов / Жак Меламед/ беше много плодовит и посредствен автор на уж, проблемни и критични пиеси от времето на соц-а, днес напълно и съвсем заслужено забравен. Интересно е, че имаме театър с името на Николай Хайтов , а пък нямаме театър с името на великия Яворов?!
А изборът от достойни имена за патрони на тези сцени е голям. Споменатите велики - Васил Кирков и Сарафов, още: незабравимата Роза Попова, една невероятна личност, градител на българския театър с огромни заслуги за театрите на Пловдив, Русе, Плевен, Бургас и други градове, още Георги Стаматов, Петър К. Стойчев, Николай Фол, Кръстю Мирски и много други.
Буди недоумение фактът, че прочутият и обичан камерен Театър 199 не носи името на някой голям театрал, а на един от административните си директори, чието име Валентин Стойчев никой, освен работили там преди години, не е чувал, да не говорим за обществеността, за публиката, та дори и за новите поколения актьори. Спорно, според мнозина е и името на Театър „Азарян”, но то все пак, би могло да се приеме, при все че сме имали много по- големи режисьори от него, например Леон Даниел, Любен Гройс или Методи Андонов.
Театърът в моя роден Русе гордо носи името на великия Сава Огнянов, учил в града, играл на русенска сцена. В обновената сграда на прекрасното Доходно здание / неговия дом / има три зали с имена: малка – „Константин / Диди/ Димчев”/, средна / „Слави Шкаров”/ и голяма /”Младен Киселов”/. Тук, като изключим първата, приела името на един невероятно талантлив артист и с известни уговорки – втората, бих казал, че третата беше набързо именувана. Защо? Младен Киселов е роден в Русе, но няма никакъв принос за театъра и града, просто не е работил в него. За близо 120- годишния Русенски театър са работили почти всички големи театрали от столицата и страната, но има няколко имена на дългогодишни градители. Ще спомена само четирима от по- ново време: Александър Бечев, Жарко Павлович, Георги Георгиев и Васил Попилиев. Именно те бяха пренебрегнати при това именуване на залите.
В листата на българските театри видях, че има само няколко без имена – Търговище, Ловеч и Враца. Като прибавим и напълно неподходящите на Кюстендил и Монтана – стават пет. Ще е добре театрите от тези градове да си изберат подходящи личности за свои патрони. В богатата повече от 150- годишна история на българския театър има много светли имена на заслужили творци, които не бива да бъдат забравени. Защо „бащата на българския театър” Добри Войников да не бъде патрон в Кюстендил? Нямаме театър с неговото име? А има и две големи имена на писатели и драматурзи от нашето време, които със сигурност ще останат в историята – Георги Марков и Станислав Стратиев. При това доста по- значими от един Майор Деянов, пардон, Стефан Данаилов.
И дано повече да не се закриват или „реформират” театри.... А що се отнася до именуването на театрите, не е ли най- добре да не приемат имена за свои патрони? Не звучи ли по- добре: Драматичен театър, Пловдив, Драматичен театър Плевен, Театър 199?
Георги Марков / 1929 – 1978/
- Станислав Стратиев / 1941- 2000/
Hef,hrnnnn
Театърът на Казанлък, най- младият у нас, създаден преди 20 години, прие за свой патрон
името на нашия голям актьор Любомир Кабакчиев, роден в този град.
Л
Любомир Кабакчиев / 1925 – 1986/
