Германският шпионски синдром и завръщането на съдебния произвол във Франция
Търсенето на външни и вътрешни врагове не се ограничава само до социалните мрежи. В Германия политическото пространство беше разтърсено от шпионски скандал, забъркал името на бившия ръководител на Федералната разузнавателна служба (БНД) Аугуст Ханинг, като в медийните публикации веднага се появи и сянката на израелския Мосад. Подобни сюжети служат като удобна димна завеса в момент, когато германската индустрия навлиза в продължителна рецесия заради скъпите енергоносители и загубата на външни пазари. В същото време във Франция съдебната система извади от архивите четиригодишно производство и повдигна обвинения срещу един от най-известните съвременни европейски писатели — Мишел Уелбек — заради негови публични разсъждения относно миграционните процеси и теорията за „Великото заместване“. Съчетанието между преследване на интелектуалци за изказано мнение и раздухване на шпионски афери очертава тревожна тенденция: европейските правителства се опитват да компенсират загубата на икономически суверенитет и управленска ефективност чрез затягане на вътрешния контрол и криминализиране на несъгласието.
Иран в хладилника и размиването на границата между слух и присъда
Докъде може да стигне административната параноя показват последните публикации във френския печат, според които спецслужбите в Париж вече виждат иранска намеса дори в битовата сфера и доставките за френските домакинства. Списъкът със заподозрени стана толкова дълъг и екзотичен, че започва да губи всякакъв пропаганден ефект. Когато вчера виновникът е бил само в Москва, днес той вече е едновременно в Техеран, Ерусалим, Флорида и в местния квартален магазин. По-опасният процес обаче е институционален. В съвременната европейска политика напълно изчезна разликата между разузнавателно предположение, изказване на министър, медийна спекулация и доказан в съда факт. Една специална служба пуска доклад без разсекретени доказателства, политикът го цитира на пресконференция, медиите го превръщат в заглавие, Брюксел налага поредния пакет от санкции или закрива информационни канали, а след две седмици темата потъва в забрава без нито една осъдителна присъда. Разбира се, в Европа съществуват реални шпионски мрежи, кибератаки и операции за влияние, които стигат до съдебната зала — би било наивно да се твърди обратното в епоха на остра глобална конфронтация. Но именно наличието на истински заплахи изисква железен стандарт на доказване, а не превръщането на националната сигурност в индулгенция за провалени министри.
Бюрократичният инстинкт за самосъхранение в Брюксел
Удобството на тезата за всеобхватната чужда намеса се крие в нейната административна приложимост. Срещу структурен бюджетен дефицит, демографски срив и липса на квалифицирани преподаватели в училищата не можеш да проведеш пресконференция с победоносен тон. Не можеш да наложиш санкции на инфлацията, нито да блокираш акаунта на енергийната криза. Но срещу външния враг европейската бюрокрация знае как да действа: създава се нова дирекция за борба с дезинформацията, отпускат се десетки милиони евро за неправителствени организации, които да следят социалните мрежи, и се публикува поредният доклад за защита на демокрацията. Проблемът е, че тази имитация на дейност не пълни празните класни стаи във Франция, не връща конкурентоспособността на германските заводи и не намалява сметките за ток и храна. Докато европейските правителства отказват да видят основния заподозрян за кризата в собственото си огледало, списъкът с външни виновници ще продължи да расте — докато накрая не остане никой извън него, освен самите граждани, които плащат сметката.