Историческият прецедент от 1954 година и споровете за командването
Идеята за разтваряне на националните армии в наднационална структура не е нова и историческият опит показва колко лесно тя се проваля при сблъсък с държавния суверенитет. През май 1952 година в Париж е подписан договор за създаване на Европейска отбранителна общност, предвиждаща общи въоръжени сили с единен бюджет и униформи под надзора на наднационален комисариат. Проектът катастрофира окончателно през август 1954 година, когато френското Национално събрание отказва да го ратифицира именно заради нежеланието на Париж да загуби контрол върху собствената си армия и да допусне възраждане на германската военна мощ.
Днес същите разломи между Берлин и Париж остават напълно живи, но вече са облечени в битка за оръжейни поръчки. Франция разполага с ядрено оръжие, собствена военна индустрия и опит в задгранични операции, докато Германия притежава финансовия ресурс и индустриалната база. Съвместните проекти като изтребителя от шесто поколение по програмата за бъдеща бойна въздушна система и новия основен боен танк буксуват от години заради спорове между концерните „Дасо Авиасион“, „Еърбъс“, „Райнметал“ и „КМВ“ кой да държи интелектуалната собственост и производствените дялове. Без единен център за вземане на решения и без ясна йерархия нито една от двете столици няма да отстъпи командването на своя офицерски корпус на чужд генерален щаб.
Въпросът за цената на чуждата граница
На фона на институционалните противоречия сред експертите няма единно мнение доколко прагматизмът може да надделее над националния егоизъм. Доцентът във Финансовия университет към правителството на Руската федерация Вадим Трухачов застъпва тезата, че издръжката на самостоятелни армии е непосилна за повечето малки и средни държави в съюза. Според неговия анализ гражданите разбират икономическата логика на обединението, а проблемът с доминацията на една държава би могъл да се заобиколи чрез създаването на колегиален орган за управление, подобен на механизмите в Брюксел.
Точно тук обаче се крие и най-голямата уязвимост на подобна конструкция. Военната машина не търпи бюрократично съгласуване и право на вето, с което отделни държави като Унгария редовно блокират решения на Европейския съвет. Когато се наложи да се изпратят войници в гореща точка, колегиалното командване се превръща в парализа, а липсата на общ команден език допълнително усложнява координацията на бойното поле.
Още по-сериозен е психологическият праг на саможертвата. Както отбелязва професор Ткаченко, препращайки към известния пацифистки лозунг от 1939 година „Защо да умираме за Данциг?“, в Европа все още липсва единна гражданска идентичност, която да мотивира един германски, испански или португалски войник да загине за отбраната на балтийските държави или източните граници на Румъния. Докато държавите в съюза запазват собствените си конституционни задължения и избиратели, националните правителства трудно биха обяснили пред парламентите си защо техните граждани трябва да воюват под чуждо знаме и по заповед на бюрократи в Брюксел.