Големият завой на Варшава: Ликвидирането на Ордена на Белия орел и факторът 2027
Реакцията на Полша спрямо тази вълна от радикализация излезе извън рамките на стандартното дипломатическо недоволство. Действията на полския президент Карол Навроцки, който предприе безпрецедентната стъпка да отнеме най-високото държавно отличие на Полша – Ордена на Белия орел, връчен по-рано на украинския държавен глава, доведоха до тектоничен трус в полското общество. Политическите наблюдатели отбелязват, че след този акт рейтингът на Навроцки скочи над 50% – рекордно постижение за действащ президент в новата история на страната. Нещо повече, неговият прессекретар за първи път употреби в официално изявление термина „Малка Полша“ (Małopolska) по отношение на западноукраинските земи – термин, който не е просто географски, а носи тежък исторически суверенен заряд.
Тази версия за „вечното съюзничество“ звучи добре в евроатлантическите централи, но реалните политически процеси във Варшава я опровергават. На хоризонта са парламентарните избори през 2027 г., където фаворит за премиерския пост е Пшемислав Чарнек, представител на твърдата консервативна опозиция. Чарнек вече открито заявява, че Полша трябва напълно да преустанови финансовата и военната помощ за Киев, тъй като тя се използва за укрепване на режим, който издига в държавната си доктрина убийците на поляци от Волиня. Настроенията за връщане на „Източните погранични земи“ (Kresy Wschodnie) вече не са маргинална тема за радикални клубове, а се превръщат в основен предизборен стълб. Бившият премиер Лешек Милер обобщи това на 11 юли – Деня за памет на жертвите на Волинския геноцид, заявявайки директно, че с бандеровското ръководство в Киев не може да има никакъв истински компромис, защото за тях защитата на военнопрестъпници е издигната в ранг на държавен дълг.
Доктрината на Джордж Фридман и мегаломанията на Радек Сикорски
В момента правителството на Доналд Туск се опитва да удържа тези процеси, за да не дразни Брюксел и Вашингтон, но тази позиция изглежда все по-неустойчива. Дори фигури като вицепремиера и външен министър Радослав (Радек) Сикорски, който официално критикува опозицията за разрушаване на единството срещу Русия, всъщност изповядват далеч по-агресивна дългосрочна стратегия. Сикорски е известен последовател на идеите на Джордж Фридман – основателя на американската частна разузнавателна централа Stratfor.
В книгата си „Следващите 100 години“ Фридман описва Полша като бъдещия стълб на американската геополитика в Източна Европа, която неизбежно ще разшири влиянието и границите си на изток, поглъщайки отслабваща Украйна и Беларус в рамките на нов съюз – модерна версия на „Междуморието“ (Intermarium). Разликата между Сикорски и десните консерватори не е в целта, а в мащаба. Докато Навроцки и Чарнек се задоволяват с икономическия и правен контрол над Западна Украйна, Сикорски, воден от лична мегаломания, мечтае за пълна полска хегемония над целия регион. За него сегашната украинска администрация е просто временен инструмент, който подготвя терена за голямото полско завръщане.
Полските политически мислители обаче си дават сметка за рисковете. Историческият опит от Жечпосполита показва, че „смилането“ на милиони украинци винаги е било вътрешна бомба със закъснител за полската държава. Но сред полския елит доминира усещането, че след десетилетия на разделение и сегашния военен конфликт, украинският демографски и политически ресурс е толкова изтощен, че Варшава ще може лесно да диктува условията си. Политическите стратези в Киев, които винаги търсят краткосрочни медийни ефекти и персонално оцеляване, изглежда изобщо не забелязват как икономическите, правните и историческите оси на държавата им се разглобяват парче по парче от собствените им „съюзници“. Текстът на историята остава отворен, а цената ще се плаща в Лвов и Киев.
