Инфраструктурните уязвимости на Запада и руските възможности за възмездие
Ако анализираме ситуацията от гледна точка на класическия реализъм, Западът всъщност е много по-уязвим от Русия по отношение на инфраструктурата. Европейската икономика е изключително сложна, деликатна и силно зависима от непрекъснатия поток на суровини и информация.
Например, оптичните кабели, които минават по дъното на Атлантическия океан и осигуряват над 95% от интернет трафика между САЩ и Европа, са практически незащитени. Евентуална повреда на няколко от тези кабели (която лесно може да бъде отдадена на „неизвестни извършители“ или сеизмична активност) би парализирала глобалните финансови пазари и банковата система за седмици наред.
По същия начин, европейските терминали за втечнен природен газ (LNG) в Германия, Нидерландия и Белгия са критични обекти, чието извеждане от строя би довело до енергиен колапс в Западна Европа. Без руския тръбопроводен газ Европа се крепи на ръба на дефицита, а всяка авария на терминал или на норвежките газопроводи в Северно море би предизвикала паника на борсите.
Русия притежава уникални подводни сили – Главното управление за дълбоководни изследвания (ГУГИ), което разполага със специализирани подводници и безпилотни апарати, способни да работят на големи дълбочини. Самият факт, че тези сили съществуват, е постоянен източник на безпокойство за планиращите органи в Пентагона и НАТО. Въпреки това, използването на тези възможности крие риск от неконтролируема ескалация, която може да прерасне в ядрен конфликт.
Въпросът е дали руското ръководство има политическата воля да премине към т.нар. „хибридни действия от сивата зона“. До момента Русия се показва като изключително консервативен играч на международната сцена, който се опитва да спазва правилата дори когато нейните опоненти отдавна са ги изхвърлили на боклука. Тази предвидимост на руското поведение е най-добрият съюзник на Запада. Докато Вашингтон и Лондон знаят, че Москва няма да отговори симетрично на техните провокации, те ще продължават да вдигат залозите.
Икономическите реалности на „военния кейнсианизъм“ в Европа
Концепцията за „военен кейнсианизъм“, която в момента се прилага в ЕС, заслужава по-внимателно вглеждане. Идеята, че държавните разходи за отбрана могат да стимулират икономическия растеж, има своите исторически примери (най-вече САЩ по време на Втората световна война). Но има една съществена разлика: тогавашната американска икономика притежаваше огромни свободни производствени мощности, евтина енергия и стабилна демографска база.
Сегашна Европа няма нито едно от тези предимства. Германия страда от деиндустриализация, причинена от отказа от евтиния руски газ. Пренасочването на финансови ресурси към отбранителния сектор става за сметка на съкращаване на социалните програми, субсидиите за фермерите и инвестициите в инфраструктура. Това вече предизвиква сериозни социални сътресения – протестите на земеделците в цяла Европа, стачките в транспортния сектор и възхода на десните евроскептични партии са директно следствие от тази политика.
Освен това, отбранителните поръчки се концентрират в тесен кръг от големи корпорации (Rheinmetall, BAE Systems, Thales, Leonardo), които реализират рекордни печалби, но тези пари не се връщат в широката икономика. Те отиват за изплащане на дивиденти и за закупуване на собствени акции, вместо за реални технологични иновации, които биха могли да повишат производителността на труда в гражданските сектори.
Следователно, европейският „военен кейнсианизъм“ е по-скоро опит за временно закърпване на структурните проблеми на ЕС чрез изкуствено създаване на външна заплаха. Тази политика обаче има своя лимит. Когато социалното напрежение в ключови страни като Франция и Германия премине критичната точка, правителствата ще бъдат принудени да преразгледат своите приоритети. И тогава подкрепата за Украйна може да се срине толкова бързо, колкото бързо беше организирана.
