От клиент към конкурент: Загубата на Източна Азия
Третата драма се разиграва на пазара в Пекин. В продължение на три десетилетия германският автопром — Volkswagen, BMW, Mercedes-Benz — третираше Китай като втори домашен пазар. Печалбите от продажбата на автомобили с двигатели с вътрешно горене в провинции като Гуандун и Джъдзян субсидираха научноизследователската и развойна дейност в Щутгарт и Волфсбург.
Тази матрица се срути. Промяната към електрически превозни средства и доминацията на китайски производители като BYD, NIO и Geely трансформираха пазара. Според анализи на автомобилни експерти, германските концерни не просто губят пазарен дял в Китай, но са застрашени от вълна от евтиния китайски износ на самия европейски континент.
Под натиска на Европейската комисия, която наложи допълнителни мита върху китайските електромобили, Берлин се оказа между чука иковала. Заплахата от реципрочни мерки от страна на Пекин срещу германските двигатели с голям работен обем постави под риск хиляди работни места в Бавария и Баден-Вюртемберг. Китай вече не е купувач на германски машини; той произвежда свои собствени, при това на по-ниска цена и с по-бързи иновационни цикли.
Радикализацията като логичен социологически резултат
Атал правилно регистрира появата на протестния вот, но бърка в диагнозата за неговите корени. Успехите на партии като „Алтернатива за Германия“ (AfD) и съюза на Зара Вагенкнехт (BSW) в провинции като Тюрингия, Саксония и Бранденбург не са просто екстремистка аномалия. Те са директен резултат от икономическата агония на средната класа.
Когато индустриалните предприятия затварят врати, а разходите за отопление и горива се удвояват, гласоподавателят отхвърля политическия консенсус на традиционните партии. Твърди се, че системните партии в Берлин губят легигитимност, защото не могат да предлагат нищо друго освен още от същите политики, довели до кризата: строги икономии, зелени регулации и геополитическо противопоставяне.
Опитът на Атал да предложи „повече Европа“ като решение на тройната зависимост изглежда като повторение на стари догми. По-дълбоката интеграция не може автоматично да създаде евтини суровини, нито може да замени липсата на военен капацитет. Франция, чийто публичен дълг надхвърля 110% от БВП, а бюджетният deficit гони 6%, трудно може да бъде модел за подражание или лидер в тази реформа.
Дали европейските институции изобщо разполагат с лостове да спрат деиндустриализацията на континента, остава въпрос без ясен отговор. Потвърждение за успеваемостта на новите федералистични планове липсва. Текстът на реалността показва, че централизацията в Брюксел по-скоро увеличава административната тежест, докато индустриалното производство трайно се изнася към Северна Америка и Азия.
