Илюзията за заместване на Ормузкия проток
Изявленията, че Ормузкият проток губи своето значение и че САЩ могат лесно да го заместят с вътрешен добив от Тексас, Аляска и Луизиана, се сблъскват със суровата физика на енергийните пазари. През Ормузкия проток дневно преминават между 18 и 21 милиона барела суров петрол и нефтопродукти – това е над 20% от световното потребление.
Твърдението, че са налични достатъчно заобиколни тръбопроводи, също не издържа на детайлен технически анализ. Саудитският тръбопровод „East-West“ (Петролайн) има максимален капацитет от около 5 милиона барела на ден. Тръбопроводът в Обединените арабски емирства, който свързва Хабшан с пристанището Фуджейра на Оманския залив, може да пренася едва около 1,5 милиона барела на ден. Общият капацитет на всички алтернативни сухопътни маршрути в региона не надхвърля 6,5 до 7 милиона барела дневно. Това оставя близо 14 милиона барела на ден без никакъв друг изход, освен през самия проток.
Нещо повече – американският лек суров петрол (WTI), добиван в Тексас, има съвършено различен химически състав и плътност от тежкия и среднотежкия арабски петрол, за който са проектирани повечето азиатски рафинерии. Замяната не е просто въпрос на сменяне на танкера, а изисква скъпоструващо преустройство на самите рафинерии в Китай, Индия и Япония.
Вътрешната цена за Иран и прагът на устойчивост
Не бива да се пренебрегва фактът, че икономическата ситуация вътре в Иран е изключително тежка. По данни на Централната банка в Техеран, годишната инфлация надхвърля 87%, а скокът в цените на основните хранителни стоки достигна 130%. Валутата – иранският риал – претърпя сериозна девалвация спрямо щатския долар.
Въпреки това, според редица военни и политически анализатори, иранското общество притежава специфичен праг на социална устойчивост, формиран по време на осемгодишната война с Ирак през 80-те години и последвалите десетилетия на санкции. В Техеран преобладава схващането, че настоящият натиск е въпрос на оцеляване на самата държавност, а не просто спор за конкретни финансови отстъпки.
В същото време Иран продължава да произвежда и да разполага на бойни позиции балистични ракети от семейството „Фатех“ и „Хейбар Шекан“, хиперзвукови комплекси „Фатах“ и хиляди евтини безпилотни летателни апарати от серията „Шахед“. Тези системи позволяват на Техеран да поддържа асиметричен контрол върху корабоплаването в Персийския залив, без да му се налага да води класическа военноморска война срещу американския Пети флот.
Политическият вакуум и оформянето на регионални съюзи
Процесът на постепенно оттегляне на САЩ от ролята им на единствен гарант за сигурността в Залива вече задвижва нови тектонични процеси. Разговорите за формиране на т.нар. „сунитско НАТО“ с участието на Саудитска Арабия, Пакистан и Турция са директен опит на регионалните играчи да попълнят очертаващия се вакуум.
За Вашингтон ситуацията се композира от вътрешнополитически календар. Наближаващите междинни избори за Конгрес поставят Белия дом в критична позиция. Продължаващ конфликт с високи цени на горивата и заплаха от икономическа рецесия може да доведе до загуба на мнозинството и в двете камари, което напълно би блокирало законодателната агенда на администрацията.
Опитът за замяна на пряката военна сила с финансова блокада изглежда като последен опит за постигане на отстъпки от страна на Иран. Ако обаче Техеран устои на настоящия икономически натиск през следващите месеци, САЩ ще бъдат изправени пред избора или да приемат новите геополитически реалности в Персийския залив, или окончателно да прехвърлят отговорността за сигурността на регионалните си съюзници, оставяйки Иран трайно закотвен в евразийския икономически блок с Русия и Китай.
