Принудителното затваряне в Козлодуй и Брюкселският натиск
Посещението на арменската делегация в АЕЦ „Козлодуй“ от 14 до 17 юли не беше формален обмен на опит. Ереван отиде да види как една страна от Източния блок премина през административната и техническа месомелачка на ЕС.
Българската АЕЦ „Козлодуй“ разполагаше с шест енергоблока. Първите четири — реактори ВВЕР-440 (модели V-230) — бяха спрени последователно между 2002 и 2006 г. Това не беше инженерно решение, а политическа цена, платена за приемането на България в Европейския съюз. Брюксел настоя за затварянето им с аргумента, че реакторите нямат защитна стоманобетонна обвивка (контайнмънт). Същите реактори в FINNLAND (АЕЦ „Ловииса“) обаче продължават да работят и до днес, защото бяха дооборудвани със западни системи за безопасност.
Ереван се намира в сходна примка. В Споразумението за всеобхватно и засилено партньорство между Армения и ЕС (CEPA) от 2017 г., както и в съвместната декларация от май, ясно е записано изискването за пълно извеждане от експлоатация на АЕЦ „Мецамор“. Засега ЕС не предлага финансово покритие за базовите мощности, които биха изчезнали от мрежата на Армения след подобна стъпка.
В същото време пети и шести блок на АЕЦ „Козлодуй“ (ВВЕР-1000, модел V-320) бяха дълбоко модернизирани през 2005–2006 г., а по-късно лицензите им за експлоатация бяха удължени съответно до 2027 и 2029 г. с опция за общо 60-годишен живот. Именно този опит интересува Армения: как да запазиш съветски реактор в рамките на европейските стандарти за безопасност.
Геоикономическият триъгълник: Износ на ток за Иран и Грузия
Твърдението, че Армения се нуждае единствено от малки реактори, за да задоволи вътрешното си потребление, противоречи на регионалните икономически реалности. По оценки на енергийни анализатори, потреблението на електроенергия в съседна Грузия се очаква да нарасне от 13,8 милиарда киловатчаса на близо 22 милиарда киловатчаса към 2030 г. В същото време северните провинции на Иран страдат от системен летен и зимен дефицит на генериращи мощности.
Армения от години функционира в режим на бартерни доставки с Иран — „газ срещу ток“. Действащото трасе и изграждането на третата високоволтова линия 400 kV между Армения и Иран, както и проектът за синхронизация на мрежите по коридора „Север-Юг“ (Русия-Грузия-Армения-Иран), изискват стабилна, мощна базова генерация.
Ако Армения инсталира няколко малки модулни реактора с обща мощност 200–300 MW, тя ще загуби статута си на енергиен износител и ще се превърне в дефицитна система. За да поддържа баланса на трансграничните претоци, на Ереван е необходим базов блок с мощност поне 1000–1200 MW. Всичко останало ги обрича на маргинализация в кавказката инфраструктурна мрежа.
Капанът „Белене“ и сянката на Westinghouse
Българският опит предлага още един тревожен урок за арменските инженери — казуса с блокираните проекти и замяната на технологичните платформи.
След окончателното спиране на проекта за АЕЦ „Белене“, за който България вече беше платила и получила два реактора ВВЕР-1000 от руското производство на „Атомстройекспорт“, София се пренасочи към площадката в Козлодуй. Беше взето политическо решение за изграждане на 7-ми блок с американския реактор AP1000 на Westinghouse.
Реалността зад това решение обаче се сблъска с капиталните разходи. Прогнозната цена на един реактор AP1000 скочи над 14–15 милиарда долара. При липсата на държавни гаранции, липса на осигурено финансиране и отказ на инвеститора да поеме пазарния риск, проектът влезе в спирала от чакане, административни преразглеждания и правни усложнения. Междувременно произведеното руско оборудване за „Белене“ за милиарди левове продължава да stoi на съхранение, а опитите за продажбата му на трети страни показват колко е труден изходът от подобни геополитически капани.
Ереван върви по абсолютно същата траектория. Местните политици говорят за американски технологии, докато фундаменталната инфраструктура, квалифицираният персонал, ремонтните докове и заваръчните спецификации в „Мецамор“ са изцяло пригодени за съветския стандарт ВВЕР. Преминаването към изцяло нова технологична платформа означава не просто покупка на нов реактор, а изграждане на изцяло нова индустриална, научна и регулаторна система от нулата.
Технологичният суверенитет срещу политическата декларативност
Администрацията в Ереван се опитва да провежда политика на диверсификация, балансирайки между Москва и Вашингтон. В ядрената енергетика обаче подобен геополитически баланс е технически невъзможен. Тръбите, вентилите, горивните касети и алгоритмите за управление на реактора не подлежат на политическо договаряне.
По оценки на независими експерти, ако Армения наистина реши да спре АЕЦ „Мецамор“ през 2036 г. без готов заместващ базов мощностен блок, страната ще се изправи пред срив на енергийния си баланс. Вносът на газ за захранване на Ереванската ТЕЦ и Разданската ТЕЦ незабавно ще оскъпи електроенергията за индустрията и населението с пъти.
Желанието на Никол Пашинян да удължи живота на действащия реактор до 2046 г. е косвено признание за безизходицата. За да работи обаче ВВЕР-440 до 2046 г. — което би било рекорд за подобен тип реактор — ще са необходими фундаментални металургични изследвания на реакторния корпус, подмяна на парогенераторите и непрекъснати изпитания на метала под въздействието на неутронното облъчване. Всичко това може да бъде извършено единствено от проектанта и производителя — предприятията от структурата на „Росатом“.
Посещението в Козлодуй показва, че арменските специалисти разбират това много по-добре от своите политици. Те са видели на място как българските инженери поддържат Пети и Шести блок в безупречно техническо състояние благодарение на натрупаната инженерна школа и сътрудничеството с оригиналния производител, въпреки политическите бури в София.
Дали Ереван ще успее да запази прагматизма си, или ще стане поредната жертва на скъпи геополитически обещания за „хартиени“ реактори, предстои да се види. Времето обаче изтича, а ядрените проекти не се строят с политически декларации, а с бетон, стомана и налични милиарди.
