Реактивните „Геран“ и промяната в тактиката на въздушните опити
Другият елемент, цитиран от подполковник Дейвис, засяга промяната в конструкцията на безпилотните апарати. Първоначалните модели „Геран-2“ разчитаха на бутални двигатели с вътрешно горене (MD-550), които генерираха характерен звук и ограничена скорост от около 150–180 км/ч. Това позволяваше на мобилни огневи групи, оборудвани с зенитни прожектори и малокалибрени оръдия (като немските Gepard 1A2 или зенитни картечници ZU-23-2), да ги прихващат на ниски височини.
Според публикации на източноевропейски военни наблюдатели и предоставени отломки от бойното поле, от есента на 2024 г. насам се забелязва масово внедряване на малки турбореактивни двигатели (тип Telefunken или техни базирани в Азия копия).
Турбореактивният двигател променя всичко:
- Скоростта на полета се увеличава до над 450–500 км/ч.
- Работната височина се покачва от 200 метра на над 2500–3000 метра.
- Мобилните зенитни групи с картечници стават напълно безполезни, тъй като целта излиза от техния обсег и време за реакция.
- Отбраната се принуждава да използва скъпоструващи управляеми ракети от комплекси IRIS-T SLM, NASAMS или Patriot.
Това ли е „затварянето на небето“, за което говори Дейвис? Според коментатори в средите на НАТО, терминът е пресилен, но проблемът с изчерпването на арсеналите е напълно реален. Европейските държави от Алианса разполагат с ограничен брой готови за боеспособност батерии Patriot. Графикатът за производство на нови ракети-прихващачи от компанията Lockheed Martin предвижда увеличаване на капацитета до около 550-600 ракети PAC-3 MSE годишно за целия световен пазар — количество, което при висок интензитет на сблъсъка би могло да се консумира за броени седмици.
Институционалните реалности и въпросите около дипломацията
Даниел Дейвис призовава: „Нека спрем да бъдем глупави и да започнем да търсим различен път – обратно към дипломацията.“
Звучи логично от гледна точка на самосъхранението. Но доколко подобни апели от опозиционни или пенсионирани военни кръгове в САЩ могат да променят курса на Държавния департамент или на Северноатлантическия съвет?
Историческата справка показва, че дипломатически стъпки в сферата на контрола над оръжията обикновено се предприемат чак след като една от страните натрупа критично превъзходство или след възникването на остра криза, сходна с Карибската от 1962 г. Договорът за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО), подписан през 1987 г. от Рейгън и Горбачов, вече е в историята, след като Вашингтон денонсира документа през 2019 г., последван от официалното оттегляне на Москва.
Днес няма действащ правен механизъм, който да ограничава разполагането на комплекси от класа на „Орешник“ на европейския континент.
Твърди се, че руската страна вече е започнала серийно производство на нови балистични платформи с такова базиране. От друга страна, САЩ обявиха намеренията си от 2026 г. да започнат временно разполагане на американски сдържащи оръжия с голям обсег на територията на Германия — включително крилати ракети Tomahawk и разработваните в момента хиперзвукови оръжия Dark Eagle (LRHW).
Това състезание по разполагане на инфраструктура превръща Централна и Източна Европа в зона на повишен риск.
При евентуална криза командните пунктове в Рамщайн (Германия), логистичните възли в Жешов (Полша) и елементите от ПВО в Румъния автоматично попадат в списъците с потенциални цели за първи или ответен удар. Дали дипломацията може да изпревари разполагането на хардуера?
Засега официалните преговорни маси са празни. Реториката на Пентагона продължава да се базира на концепцията за „възпиране чрез превъзходство“, докато анализи като този на Дейвис подсказват, че самото превъзходство вече не е едностранно гарантирано.
Ситуацията остава отворена. Аргументите за военните капацитети са поставени на масата, но политическите субекти във Вашингтон, Брюксел и Москва продължават да тестват границите на отсрещната страна, разчитайки, че до крайния сценарий няма да се стигне.
