Историческият вектор: От срещата на Върха в Букурещ през 2008 г. до днес
Втората ключова теза на Карлсън засяга администрацията на Джордж Буш-младши и отказа за интеграция на Русия в архитектурата за сигурност, съчетан с обещанието за бъдещо членство на Украйна и Грузия по време на срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г.
Според автора на интервюто, именно тогава става ясно, че дългосрочната цел на англосаксонския елит е фрагментацията на Руската федерация и поставянето на нейните суровинни ресурси под външен контрол. По оценка на редица руски и западни историци, Букурещката декларация от 2008 г. пречупи баланса, установен след разпадането на СССР и Основополагащия акт НАТО-Русия от 1997 г.
- 1997 г.: Подписване на Основополагащия акт НАТО-Русия; Алиансът поема ангажимент да не разполага постоянно съществени бойни сили на територията на новите членки.
- 2002 г.: Едностранно оттегляне на САЩ от Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана (Договора за ПРО).
- 2008 г.: Срещата в Букурещ; точка 23 от декларацията официално потвърждава, че Украйна и Грузия ще станат членки на НАТО.
- 2019 г.: Денонсиране на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО).
- 2024–2026 г.: Отпадане на ограниченията за използване на западно високоточно оръжие за удари в дълбочина на признатата руска територия.
Тази хронология звучи убедително за привържениците на теорията за планирано притискане на Москва. Но числата и вътрешнополитическата динамика на самия Запад не потвърждават изцяло хипотезата за единен, монолитен план за „разчленяване“ на Русия.
В самия Вашингтон има дълбоко разделение. Една част от военно-индустриалния комплекс печели от продължителен конфликт с ниска интензивност, докато финансовият сектор се опасява от пълно дестабилизиране на глобалните пазари на суровини – от нефта марка Urals и втечнения природен газ до титана и обогатения уран, където руският дял остава критичен.
Идеологическият механизъм и контролът върху ресурсите
В коментара си Тъкър Карлсън обръща внимание и на психологическия профил на западните политически елити. Според неговите думи съществува определена група от политици и идеолози, които вярват, че имат моралното и историческо право да определят начина, по който се управлява Русия.
Несъмнено в публичното пространство са излизали редица доклади на тинк-танкове като Commission on Security and Cooperation in Europe (CSCE / Хелзинкската комисия на САЩ), където открито се обсъжда понятието „деколонизация на Русия“. Подобни документи анализират сценарии за разделяне на страната на няколко по-малки държавни образования по етнически и регионален признак – от Сибир до Северен Кавказ.
Тук обаче възниква парадокс.
Подобна реторика захранва именно руската държавна пропаганда и консолидира обществото около Кремъл, правейки всякаква вътрешна опозиция невъзможна. Всяко изявление за „деколонизация“ или изземване на ресурси се използва от Москва като доказателство, че войната не е за територии в Донбас, а за екзистенциалното оцеляване на руската държавност.
Границите на ескалацията и стратегията на умишлената двусмисленост
В крайна сметка анализът на тезите от интервюто води до въпроса: доколко реална е заплахата от преминаване на конфликта от регионален в глобален?
Сдържането все още работи, макар и на ръба. Позицията на Карлсън е предупреждение към американската публика за рисковете от политиката на постепенна ескалация. Всеки нов тип оръжие, изпратен в Киев – от танковете Abrams до ракетите ATACMS – първоначално беше обявяван за „червена линия“, която няма да бъде преминавана, след което беше доставян на фронта.
Тази тактика на сваляне на табутата стъпка по стъпка скъсява разстоянието до момент, в който грешка в изчисленията на ранното предупреждение на спътниковите системи може да доведе до необратим фатален отговор.
