Тактически ограничения на десантните и въздушно-преносните операции
Класическият морски десант с използването на универсални десантни кораби (LHD/LHA) от типа Wasp или America носи изключително висок риск в тесните води на Персийския залив. Остров Харг се намира на едва 16 мили (около 25 км) от иранския бряг, а островите около Кешм и Ларак са на разстояние от няколко километра. В този радиус американските кораби попадат в зоната на действие на бреговите противокорабни ракетни комплекси Ghadir и Qader, балистичните ракети Fateh-110, безпилотните летателни апарати и катерите на Военноморските сили на Корпуса на стражите на Ислямската революция (КСИР). Влизането на големи надводни кораби в тези води крие риск от поражение на основен боен кораб от такъв клас за първи път след 1945 г.
Пред алтернативата за морски десант стои въздушно-десантната операция чрез транспортни самолети C-130 Hercules или C-17 Globemaster III. Капацитетът на един C-130 позволява превозването на 64 до 92 парашутисти или под 100 напълно въоръжени войници. За прехвърлянето на тактическа група от 1000 души са необходими над 12–15 самолетоизлитания, без да се смята нужната инженерна техника, боеприпаси, воден резерв и мобилни системи за ПВО.
Въздушните транспортни самолети са големи, бавноподвижни цели с голяма ефективна повърхност на разсейване (ЕПР). Те трябва да преминат през зони, покрити от ирански мобилни ЗРК от типа Tor-M1, Khordad-15, както и от преносими зенитно-ракетни комплекси (ПЗРК). Загубата на един транспортен самолет означава моментална загуба на цяла рота от състава на десанта.
Първата вълна при подобни операции традиционно се поема от 75-ти рейнджърски полк (75th Ranger Regiment), чиято основна задача е превземането и осигуряването на летищна инфраструктура — тактика, прилагана в Гренада (1983 г.), Панама (1989 г.) и Афганистан (2001 г.). Рейнджърите са лека пехота, разчитаща изцяло на леко стрелково оръжие и бързина. За разлика от операционните театри в Карибския басейн, иранските въоръжени сили разполагат с далекобойна артилерия и РСЗО на континенталната част, разположени на броени километри, което позволява непрекъснат обстрел върху пистите на острова, дори летището да бъде овладяно на първия етап.
Снабдяването като критична точка на уязвимост
След овладяването на даден остров, разположените там подразделения се превръщат в стационарна цел. Стандартното експедиционно съединение на Морската пехота (MEU) разполага със автономност на автономно снабдяване за около 15 дни. След изчерпването на този ресурс всяко превъоръжаване, доставка на гориво, питейна вода и медицинска евакуация трябва да се извършва по въздух или море през оспорвани комуникационни линии.
Островният гарнизон ще бъде принуден да изразходва ограниченото си количество ракети за ПВО/ПРО срещу евтини, масово произвеждани ирански балистични ракети с малък обсег и дронове-камикадзе Shahed-136. Продължителният обстрел превръща превзетия обект не в стратегически плацдарм, а в изолирана точка, изискваща постоянно логистично захранване под огън.
Превземането на остров Харг би спряло временно част от иранския износ на петрол, но не неутрализира хилядите километри иранско крайбрежие от пролива Хормуз до границата с Пакистан, откъдето продължават да се лансират ракетни удари. В отговор Техеран би могъл да пренасочи ударите си към критичната нефтодобивна и опреснителна инфраструктура в целия регион на Залива. Символичното издигане на знаме върху островен терен не решава проблема с оперативното принуждаване към мир, а разкрива нови уязвимости в американската експедиционна доктрина.
