/Поглед.инфо/ Интервю на Велиана Христова с проф. Андрей Пантев
Андрей Пантев – Нали няма да ме питаш за апартаментите на Цветан Цветанов?
Велиана Христова – Няма. И без това след всичките далавери, корупция, криене на данъци го изкараха герой. Ще те питам обаче защо у нас никой политик няма доблестта да признае, че е сбъркал?
А. П. – Как пък един не каза: „Съблазних се, съгреших, подведен бях“. Дори такива, които вече отдавна са вън от играта, когато започнат да разказват за миналото си, излиза, че всички други освен тях са постъпвали неправилно. Това е част от нашия национален манталитет, ако има такъв – винаги за провал някой друг е виновен. И тук стигаме до един много любопитен въпрос – как така всичките тези изкушени и врели в политиката толкова добре се справиха с личния си бизнес, с личните си стопански, финансови, хотелиерски начинания, само там, където тяхното участие има обществено предназначение и функция, все някой им е пречел и друг е виновен?
В. Х. – Всичките скандали очевидно са свързани с предстоящия евровот, но почти никой не говори защо иска да отиде в този Европарламент, каква програма ще има там, какво ще защитава…
А. П. – Преди да кажем мотивацията, времето, замисъла, източниците на подобни скандали, има един основен въпрос – вярно ли е или не? Оттам насетне може да се намери обяснение за всичко. Истина ли е това с тези имоти, които като че ли потвърждават една максима на потомствената аристокрация от ХVIII в.: „На простите и бедните хора не трябва да се дава власт, защото ще започнат да грабят повече от нас“. С много малки изключения историческият елит на Европа рядко е замесен в такива истории – да купува замъци, да прехвърля имоти и пр. В това отношение можем да кажем, че триумф на парвенющината е тази лакома страст към имоти. Това е като да пуснеш гладен човек в колбасарски склад. Даже радостта от това притежание не е равна на тихата печал, че все пак случайно или заслужено ти си на повърхността на едно общество.
В. Х. – Когато обаче ме занимават със скандали, аз искам да знам друго преди всичко – кой от тях какво ще защитава в този Евросъюз, какво ще направи за България там?
А. П. – Първо, не знам до каква степен тези хора имат езиковата подготовка. Защото това, че има симултанен превод на български като официален език, не ограничава смехотворното състояние, когато с чаша в ръка на един от постоянните приеми някой те попита на модерен език как си, и ти започваш да тичаш за преводач ли? Или започваш да фъфлиш с някакви заучени фрази? Освен това, самото понятие „защитаване“ е много условно. Ти отиваш там като съюзническа страна. Формално един български депутат представлява и интересите на Ирландия. Това не е конно надбягване. Не може винаги да съвпада националният интерес на Португалия с този на Румъния или на България. Т.е. трябва да се намери някаква балансирана мярка, с която се съобразяваш, която и страна да те е изпратила. Все пак ЕС е съюз, а всеки съюз е и форма на ограничение. Една парламентарна коалиция, военен или стопански съюз ограничава до голяма степен възможностите за собствено решение. Тук компромисът и защитата вървят ръка за ръка. Да си мислил, преди да ходиш в този съюз. Но когато си вътре в него, не може да договориш само собствените си национални интереси, без да се съобразяваш, че си приел едно доброволно ограничение на своята политическа свобода. Когато съобразяваме законодателството си с това на ЕС, то е не само юридическа, но и морална норма.
В. Х. – Преди да стигнем до Евросъюза, нека завършим първата ни тема. ГЕРБ си решават едни изцяло техни проблеми, като намъкнаха в листите си СДС чрез Александър Йорданов. И вече го видяхме – отново пещерния антикомунизъм от 90-те години и още по-пещерна русофобия… Какво цели Борисов с това?
А. П. – Това е комизъм… Трябва му някой, който да ругае Русия; да каже, че в България има тайнствена руска служба, която иска да ни затрие; който да повтаря какво е било в „Белене“, колко престъпно е било допреди 30 години и колко е прекрасно днес. Йорданов е показал комерсиализъм, безпардонност, грубиянщина, дебелащина, но явно, че им е потребен и такъв човек.
В. Х. – Ако говорим за ЕС, там виждаме все по-сериозно разделение между държавите, основно по линията „за“ и „срещу“ слагането пред САЩ, които се месят от Венецуела до Корея, но набеждават Русия за агресор, защото си била върнала изконно руски район като Крим. Как ти изглежда този Европейски съюз?
А. П. – Много ясно, че Европейският съюз в тази си форма и с тази функция е обречен. Той може да носи доходи на една многобройна бюрократична част от неговите не само представители, но и обикновени служители. И това че има страни, които се стремят към този съюз, показва, че те се надяват той да промени своя облик. Основното е, че не може да има равностоен съюз между неравностойни държави. Едно е примерно Черна гора или Малта дори, друго са Германия и Франция. България е най-бедната страна в ЕС, но това никого не впечатлява.
В. Х. – Може ли еднакви правила – които обикновено са от интерес на големите, да се налагат и за България примерно?
А. П. – Когато си приел общите задължения, може. Цялата работа е, че във Франция и Германия се живее многократно по-добре, отколкото в другите страни.
В. Х. – Не само това. Ние сме им конкуренти в много сектори. Това е с превозвачите, те са конкуренти на западните; това беше със забраната по Дунава нашите рибари да ловят моруна и да имат поминък, това е със затварянето на АЕЦ „Козлодуй“ и с кое ли не. Т.е. има тенденция богатите страни в Европа да ликвидират конкуренцията си тук и да изсмучат каквото могат.
А. П. – Разбира се. Шкембеджийниците не бяха ли ликвидирани от „Макдоналдс“? Виждаме, че това население тук се приема така, както Хитлер е приемал унтерменшените срещу по-човеците. Като обслужващ персонал. Цялата работа е, че дори по отношение на туризма ние не успяхме нито да им наложим нашите кулинарни шедьоври, нито нашето културно-историческо наследство, нито дори нашата природна живописност.
В. Х. – Ти беше един от четиримата депутати, които в парламента гласуваха против влизането на България в НАТО. Как днес ти изглежда НАТО?
А. П. – Ще ти отговоря с въпрос. Има ли място по света, в което намесата на НАТО да е донесла сигурност, мир, благоденствие и спокойствие? Никой още не отговаря на въпроса защо беше бомбардирана Югославия. Годишнината сега бе представена едва ли не като триумф, а аз си спомням, че 1999 г. се „празнуваше“ със свистящите изтребители над Белград. Никой не може да отговори защо, за да спреш етническо прочистване в Косово, трябва да бомбардираш болница в Ниш. Никой не пита онези осем дечица, убити от бомбите, какво общо имат с „режима на Милошевич“.
В. Х. – Но именно заради НАТО, т.е. заради приемането на Македония в НАТО, властта ни се подложи и сега делим изконна българска история със съседите. Какви македонци са цар Самуил или Гоце Делчев?
А. П. – Цар Самуил е ключът на македоно-българската историческа разпра. Но аз искам да питам тези професионални патриоти, които преди се разтреперваха само при споменаването на Македония като държава, сега не знаят ли, че когато признаваш държава на Балканите, ти автоматично признаваш езика и нацията?
А не Желю Желев да се хвали как в самолета убедил нетрезвия Елцин, че Македония е българска. Има едно основно условие – причина за съществуване, при което на Балканите специално предизвика появата на черногорски език, на босненски език. Искам да ги питам тези изпадащи в транс професионални патриоти защо така клекнаха и изведнъж започнаха да говорят за добрите съседски отношения. Ами ако македонският език влезе в ЕС, а Македония ще влезе там, след като изпълни условието за НАТО, ами там ще има превод от македонски на български и обратно. Къде сте, хамелеонни патриоти? Къде е вашият свещен гняв срещу скопските историчари, срещу кражбата на историята, срещу фалшифицирането й? Къде сте сега? Изконни български земи, които са загубени от идиотската политика преди Девети септември… Сега все казват: „Коминтернът създаде Македония, Белене“ и прочее“, но никой не казва, че основните трагически и необратими териториални загуби за България се извършиха преди 1944 г. и затова бяха наречени от Иван Евстратиев Гешов „престъпното безумие“. Тук не става дума за Коминтерна, става дума за онова време, което днес казват, че било царството на демокрацията в България. Територия трудно се завръща.
В. Х. – Мълчат и за това, че благодарение на Молотов, на Сталин и на нашата партизанска Съпротива, която те отричат, България не е била разпарчетосана след Втората световна война.
А. П. – Никой не отговаря защо Молотов казва: „Българи, бъдете спокойни, вашите граници ще останат непокътнати“. Гръцкият представител тогава казва, че, за да има мир на Балканите, това българско племе трябва да бъде навряно между Дунав и Стара планина.
В. Х. – Ти ходиш из страната, срещаш хора, това ли е техният дневен ред – тези скандали, с които ни занимават?
А. П. – Тях ги интересува – някои от тях, да станат още по-богати, да реновират хотелите си. Това папагалско повтаряне на „демократичен“ и „демокрация“ не само че не те прави демократ, ами вече буди възражение като фарисейство.
В. Х. – Но има и 30 процента българи в риск от мизерия и 48 процента просто бедни. Те как гледат на проблемите, какво ги интересува?
А. П. – Тези, които не са толкова невежи да смятат, че всичко, което се върши, е редно – примерно да имаш 6 или 8 апартамента, те се успокояват с „утехата“, че така е било и така ще бъде. Но никога – даже и преди Девети, не е имало такъв парвенюшко-просташки грабеж и страст към имоти. Извинявай, но вилите на бившите членове на Политбюро са като колиби пред днешните палати.
В. Х. – Политиците непрекъснато се обвиняват един друг в популизъм. А популизмът какво е – говорене на това, което народът иска да чуе. Т.е. той не показва ли какво иска народът?
А. П. – Да дадеш храна на един просяк не е популизъм. Дайте повече такъв популизъм! Но да забогатяваш, а да говориш за бедност, това е популизъм. Моята съпруга предложи да направим ден на отворените врати у дома, да види народът колко е забогатял тримандатният депутат.
В. Х. – Ще те сметнат за некадърен, както казваше Иван Костов. Но да те питам – преди казвахме, че историята в училище е идеологизирана, сега обаче половината история просто я няма в учебните програми.
А. П. – И никой не може да каже защо имаше толкова велики писатели при социализма, а сега търсим някой да стане известен в чужбина, че тук да го харесаме.
В. Х. – А интелигенцията търси ли я някой за съвет, или примерно теб медии те канят само по Трети март?
А. П. – Самата интелигенция не е най-достойната, нито най-скромната част на обществото. Няма авторитарен режим, който да не е поддържан и от българската интелигенция. Нека да не забравяме с какви озарени от възторг лица са приели влизането на България в Тристранния пакт, или как ръкопляскаха по пленуми и по срещи при социализма. Сега, видите ли, нямали нищо общо с това… Някои от тях се държат като да са Мария Кюри.
Има представители на интелигенцията, които казват не без гордост: с мен се ръкува Бойко Борисов. Това е безсмъртната адаптивност. Ами че по време на режима на пълномощията 1881-1883 г. най-интелигентните хора са гласували за ограничаване на Конституцията. Храбрите – едно малцинство, бяха тези, които се държаха настрани. И сега да се държиш настрана и да гледаш с ведра печал на всичките развихрили се пророци не е безразличие, а по-скоро може да се сметне за мъжество.
В. Х. – Има ли шанс България според теб, ако не да просперира, то поне да оцелее?
А. П. – Човечеството няма да страда, ако България не оцелее. Ще страдат нашите деца, внуци и роднини. Какво значи да оцелееш? Ние сме оцелели и при турците. Даже демографски сме се увеличили. Но аз благодаря за такова оцеляване. Така стигаме до основната идея – за чувството за достойнство. Достойнството не е абстракция. То не се измерва с магистрали и апартаменти. Ние имаме непривлекателен имидж в очите на света. Ние винаги сме били на страната на победителите срещу тези, които са ни помагали. Но ако всички бяха казали „защо да се бием с Хитлер, като той ще ни победи“, той щеше да стигне до Тихия океан. Историята, когато е наука, не може да извади с епруветъчна чистота само позитивното, а да забравим за другото. Хайде да кажат, след тежките векове на едно чуждо присъствие, робство – няма значение как ще го наречем, във всеки случай то е тъма, завеса, стена – ако не беше изнесена кирилицата в Русия, дали щеше да просъществува? Не става дума за самобичуване и хули по народа, когато ти лапаш от този народ, самореализирал си се чрез него, станал си нещо, благодарение на средата на този народ. И с оглед на моята 80-годишнина да ти кажа, че всеки човек смята, че заслужава по-добра съдба. Но всеки човек е нанесъл страдания на другите и е понесъл страдания от другите. До голяма степен това се отнася и за народите.
в-к „Дума“
* Благодарим за всяка подкрепа за Поглед.инфо и ПогледТВ. Тя е много ценна за нас и ни помага да бъдем независими. /Прочетете долу/
