/Поглед.инфо/ Влакът е спрял, вагонът е пълен. Машинистът надува свирката, а пътниците в купето ритмично се поклащат и отегчено додават – „пуф-паф“. Правостоящите в коридора подвикват на седящите – „станете, та ние да поседнем“. А хората на перона не обръщат внимание на спрелия влак...
Този анекдотичен сюжет в общи линии описва състоянието на политиката и управлението у нас. Вярно е, че за разлика от анекдота, българската композиция не е спряла неподвижно, а поскърцва бавно напред поради инерцията на европейското членство. Но умората и политическото отегчение от управлението са факт. На първо място в средите на управляващите. Белезите на все по-тежка умора от властта са все по-видими – няма нови хоризонти, няма големи каузи, има рутинна технология и администриране на властта. И заедно с това, вече е налице симптоматиката на откъсване от реалностите, неспособност да се разшифроват дълбинните настроения на обществото, капсулирането в една изкривена властова реалност, която изглежда непоклатима и вечна, а всъщност все повече прилича на прекомерно раздут сапунен мехур, който аха, и ще се пръсне. Но и „правостоящите“ във влака на властта, тоест парламентарната опозиция, изчерпват присъствието си с подвиквания „стани да се седна“, без да е в състояние да покажат, че имат капацитет да подкарат влака устремно и сигурно напред.
Това е прочитът на разположението на политическите сили и общественото доверие в тях, който регистрират актуалните социологически проучвания. Засега е налице патова ситуация – ГЕРБ устойчиво, вече години, води с няколко пункта пред БСП, ДПС стои стабилно и е заличило щетите от предателството на Местан и компания; националистическите формации, съставляващи „Обединени патриоти“ се крепят на повърхноста, но опасно близо до дъното на класацията. Вън от тях – АБВ видимо се активизира, а пък поредното коалиционно пребоядисване на костовистите и соросодиите едва крее в полето на безидейността и политическата маргинализация.
Това състояние се илюстрира ярко и от двата гафа, които двете големи партии допуснаха заслепени от самонадеяността, която те изглежда бъркат с път към успеха. Първият беше пи-ар гафът на БСП, които решиха да извадят от нафталина старата политическа тактика на 39-те депутати от СДС, които напуснаха Великото народно събрание и отказаха да гласуват Конституцията. Тактика, която самата БСП винаги и с основание е отричала. Но днес я взе на въоръжение, макар и половинчато – обяви, че оставя двайсетина депутати в парламента (зевзеци веднага ги нарекоха в социалните мрежи „кибици“), а с останалите тържествено обяви, че „отива при народа“. Без да си дава сметка как подобна заявка звучи повече като самопризнание, че се е откъснала от народа прекалено много. Но тази неуместна политическа тактика и реторика се превърна в същински гаф, когато се оказа, че първото място, където отиоха да издирват народа, се оказа луксозния спа-хотел с шведските маси...
ГЕРБ побърза да не остане по-назад. Техният гаф обаче отекна още по-шумно и предизвика масови подигравки първо, защото се разигра на чужбински терен, и второ – защото са управляващата не от днес партия. Става дума естествено за прословутото ръкостискане на нашия министър-председател с президента на САЩ Доналд Тръмп. Рутинното поздравление в края на един международен форум сигурно щеше да се приеме съвмем естествено и даже да бъде симпатично, ако самият екип на г-н Борисов не беше нагнетил едно подчертано обществено очакване, че той отива на сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, където ще има и „среща с Тръмп“. Няма как да създадеш такова очакване, и после да се сърдиш, че едно при други обстоятелства вероятно симпатично ръкостискане, предизвиква масов присмех и подигравки – „това ли е срещата?“. Затова и последващата потоколна снимка с Тръмп от приема в легендарния хотел на Медисън авеню и 57-ма улица в Манхатън - Lotte New York Palace, който днес е собственост султана на Бруней, само ескалира подигравките. Тази ситуация е еднозначно свидетелство, че някои от хората на възлови позиции в ГЕРБ изглежда не осъзнават, че вече работят и упражняват властта в условия, които нямат нищо общо с широкото и безкритично одобрение и възхита, на което се радваха през първите няколко години след 2009 г. Вече са във фазата, когато всяка харизма е останала в миналото, много очаквания не са се случили и всяка дума и действие се гледат през остро критичната лупа на едно изключително скептично обществено мнение. Първо е възхитата, после скепсиса, а накрая присмеха и възмущението. Това е траекторията, която по правило следва прекалено дългото пребиваване във властта. Тя не е неизбежна, но когато властимащите се оставят на инерцията, става неминуема. Затова, когато дойде времето на скепсиса, си проличава дали наистина властимащите разполагат с политически капацитет, успешен пи-ар и добри стратези. Общественото възприятие на случката в Ню Йорк показва, че ГЕРБ навлезе в тази условна зона на присмеха и възмущението и само бързи действия по освежаване на кадровата банка, ако въобще има такъв потенциал, и разширяване на обществената база чрез съюзи с хора и среди, които носят духа на времето, могат да спрат трайното закотвяне в тази зона. Голямата опасност пред партията, поне от гледна точка на основния идеологически разлом на нашето съвремие – „за“ или „против“ неолибералният глобализъм, което у нас често се превежда и като „Тръмп или Сорос“, е да се плъзне назад в дискредитиращи компромиси и коалиции с остатъците от сектата на соросоидите. Ако отново влезе в коалиция с тях, ГЕРБ със сигурност ще остане от грешната страна на историята. Но като цяло, в момента ги спасява главно безсилието на БСП, като втора по големина партия, и липсата на консолидирана нова алтернатива. Тук рискът пред ГЕРБ е да избере „пътя на войната“, опитвайки се да пречи, руши и дискредитира другите, вместо да променя себе си според изискванията на обществото.
Преди време, пак във флагмана на печата „Труд“, споделих защо поне според мен трябва да правим разлика между голата партийна претенция „стани да седна“, която иска са смени един партиен Иванчо с Драганчо от друга партия, и същинската алтертива, способна да даде нови отговори на днешните български проблеми, страхове и очаквания.
Алтернатива, която да спечели умовете и сърцата на широкото обществено мнозинство, и да очертае нова перспектива пред България. Има фактори и среди, които при определени предпоставки могат да катализират процес по създаване на политическа алтернатива. Но самата алтернатива все още не е видяла бял свят. Колкото и да се самоубеждават социалистите от „Позитано“ 20, че само те и никой друг не може да е алтернатива, това е твърде далеч от действителността. БСП има реален шанс да се върне във властта, отстранявайки ГЕРБ, само в широк съюз. Но за разлика от стереотипното мислене на паритйните апаратчици, които веднага биха попитали „ама, с кои партии да е този съюз?“, разковничето не е в никакви партии. Широкият съюз е по-скоро национална политическа платформа, в която БСП по дефиниция заема водещо място, но до и около нея, със самостоятелна светлина, стоят интелектуални и експертни кръгове, организации и личности. Партия, която е била на власт почти през половината от 28-те години на мъчителния български преход, няма как да убеди мнозинството, че може да надскочи себе си. Затова е необходим „национален отбор“, който да се противопостави на партийния отбор на управляващите. И кауза от мащаба на смяната на системата на неолибералния глобализъм с политика, основана на фунддаменталните ценности на демокрацията – свобода, социални права, национална държава, конституционализъм. Тъкмо в тази посока имат своя потенциал кръговотете около президента Румен Радев и около омбудсмана Мая Манолова. Не днес, но в политическото утре те, заедно или поотделно, без съмнение могат да бъдат персоналните политически фактори, които да изведат подобна национална платформа към „обетованата земя“ на един нов тип политика, който печели доверието на хората. Със или без БСП и други опозиционни партии. Колкото и на пръв поглед парадоксално да звучи, ГЕРБ също има своите шансове да запази водещите си позиции след едни нови парламентарни избори – редовни, или извънредни догодина. Целият въпрос е, дали това ще е „пирова победа“ или партията ще съумее да надмогне себе си, да представи нова голяма кауза и да привлече като съюзници на тематична основа различни обществени среди и интелектуални кръгове.
Ще поживеем, ще видим.
