В повечето от коментарите, съпътствали оставката на правителството на ГЕРБ, прозира идеята, че това е някакъв "нормален" момент от най-новата история на България. Един (едни) ще си отиде, друг (други) ще го сменят - и толкоз.
Дали?
Всички индикатори от социално-политическия живот в страната показват съвсем различни "аномалии", свързани с деструктурирането на една утвърдена система. Система, довела всички до перманентна "системна криза". Системата, наложена и наследена от "прехода" от държавен социализъм към "представителна" (парламентарна) демокрация и "пазарна" (простостокова, монополистическа и мутренска) икономика, показва явни, последователни и деструктивни дефекти.
От една страна, "натискането на бутоните" от страна на гласоподавателите веднъж на 4-5 години (парламент и президент) възпроизвежда устойчива "парламентарна" партокрация от 2 до 3-4 основни играчи на политическия пазар, които са със забележително познати физиономии, забележително бързо проспериращи в икономически аспект и със забележително повтарящи се банални идеи. От време на време се появяват изключения, които бързо биват или поставени на правилния политически коловоз (като Яне), или пък биват изхвърлени от играта (например като брилянтния конституционалист проф. Георги Близнашки). Утвърдената партокрация или повтаря баналности като "свобода за малкия и средния бизнес, смърт на монополите!" (но без да помръдне последните, които са свързани с партократите чрез щедри лобисти), или пък обръща наопаки хастара на своя костюм - от син в лилав или червен, или пък в "неутрален". От царски - в "граждански". Тезите пък се менят по-бързо от четирите годишни времена - "плоският данък е справедлив", после пък "плоският данък е несправедлив", особено ако става дума за опазване на мястото за следващия парламент. Партокрацията, откровено казано от страна на обикновения "малък човек", просто му е втръснала и не работи в негова полза.
На практика: суверенът на страната бе лишен от свободата да избира свободно своите представители на политическия пазар, като едрата партийната номенклатура спускаше "кандидати за народни представители" по свое усмотрение съобразно индекса на вярност към съответния вожд и "генерална линия"; суверенът загуби правото да отзовава "своите" представители при неизпълнение на предизборните обещания, но пък "избраниците" придобиха правата да стават "независими" или лесно прехвърляеми от група в група; суверенът имаше пълно право на редовни референдуми, но референдумите се провеждаха по един на половин век; и т.н.
Суверенът днес по улиците на българските градове просто иска обратно свободата си да управлява отново собствения си суверенитет, своите претенции и отговорности. При това, отхвърляйки водачеството на партии и личности, останали с "мръсни ръце, студени сърца и глави, пълни с празни обещания", но с пълни джобове, множество апартаменти и вили, офшорни компании и сметки в чужди банки.
99% срещу 1%, както се казва. Това не е ли революция?
От друга страна, "пазарната икономика", изграждана чрез "тотално разграждане" (приватизиране) на общата собственост, създаде малцинство от едри "приватизационни, кредитни, мутренски и приближени" новобогаташи (без да имат иновативния потенциал на Бил Гейтс, Стив Джобс или пък Ричард Брансън). Породи се особена порода банкстери (да ме извинят почтените банкови служители), които забогатяваха в чудовищни размери само за няколко години, държейки държавни сметки и управлявайки зависими медии. Прие се за нормално, освен всичко, данъците на обикновения беден българин да отиват пряко ("субсидии") или косвено (строежи на пътища и т.н.) в частни ръце. "Бизнесът" (едрият), на свой ред, гласуваше щедри заплати (надхвърлящи въображението) и привилегии на своите изпълнителни директори, като не забравяше и "кеш" подпомагането на своите партийни лобисти, наричани простичко "държавници". Освен всички останало, където има природа, тя трябваше да мине в (определени) частни ръце, за "да се печели" чрез бетониране и нови лифтове. "Пазарната ни икономика" се оказа лоша, неефективна и нископродуктивна, независимо от лентичките или рецептите от лекар от Ню Йорк или Брюксел.
Разбира се, в условията на криза в "съюза" и по света българите неизменно бяха "отличниците" на Евросъюза. Постигаше се макроикономическа стабилност, поддържайки финансова, икономическа и социална нестабилност на милиони семейства; стоката "работна сила" у нас беше "евтина" и удобна за пазаруване, но тя самата нямаше как да пазарува с тези ниски "неевропейски" заплати (и да си плаща нарастващите сметки за електроенергия и всичко друго, което беше дарено на монополистите!); експортът се сведе до минимум, но нарасна импортът на всичко, което преди се е произвеждало с етикет "Произведено в България". По-младите "отличници на ЕС", заедно с "интегрираните" роми, поеха на Запад, разочаровани от побългарената "пазарна икономика". Икономическата система съсипа демографската система - отглеждането на деца при ниски заплати, "опазарено" здравеопазване и "опростачено" образование, стана "неефективно". Където има природа, тя трябва да мине в (определени) частни ръце, за "да се печели" чрез бетониране.
"Пазарната ни икономика" се оказа лоша, неморална, нискоефективна и нископродуктивна за милионите граждани, независимо от броя на лентичките или похвалните рецепти на роднините от Вашингтон или Брюксел.
Синтезирано казано, България е в тежка системна криза, която е причинена именно от "представителната" демокрация и побългарената "пазарна икономика". С други думи, проблемът не е (сега) Борисов, Доган, а в бъдеще - Георгиева или Кунева.
Именно по тази причина се очертава "краят на епохата" на парадната демокрация, принизяваща народната демокрация; "краят на епохата" на бандитската и побългарената "пазарна икономика", превръщаща трудещите се в евтин "разход" (заплати) и трудещи се неуморно за високи печалби на монополистите и нагли заплати и привилегии за изпълнителните директори!
Възможни са три пътя напред: първи, революционна "смяна на системата" с възвръщане на властта в ръцете на суверена и обобществяване (изсветляване, окултуряване и морализиране) на пазарната икономика; втори, на бавни, палиативни еволюционни реформи през следващите 23 години; трети, на "уличен дирижизъм" на реформи в полза на няколко нови "активни борци" и групи против сегашното управление.
И последно, но не по значение. В момента "старата Европа" се държи или като дистанциран наблюдател, или като подплашен домошар от "наплива на българи и румънци" към техните удобни и стойностни хранилки. Това ли е отговорното отношение? Старата Европа трябва да притежава свежи идеи, ако иска острите проблеми да се решават наистина "по европейски" - свободно, но също така солидарно и справедливо (3-те велики "С"-та на европейската идея!). Истина е, че ако България и Румъния разчитат на собствените си мизерни темпове на растеж, ако доходите на техните граждани остават в пъти по-ниски от доходите в староевропейските страни, ако бизнесът в нашите страни се притиска от едрите глобополи и монополи, то естествен ще е процесът на миграция на ята граждани от нашите страни в посока на по-развитите. Обратно, ако ЕС приеме специална интеграционна програма за ускорено развитие на страните с по-нисък жизнен стандарт и по-слабо развита икономика, на програма, която да реши проблемите за 5-7 години напред, това ще спре притока на емигранти към техните страни. И ще мултиплицира доверието към правотата на ЕС. Ако в съседна Гърция Брюксел наля милиарди евро, за да не се срине тяхната икономика на нивото на българската, както и за да не обеднеят гърците като българите, наистина ли политиката на камилската птица е най-добрата по отношение на България и Румъния, на по-бедните нови членки?
Или старата Европа предпочита "шоп да гази Великобритания, а ром - Франция и Германия", образно казано?
Европа, събуди се; България, осъзнай се!
