Колкото и да не е за вярване, до VIII клас бях голям физико-математик, дори ми казваха Архимед. И бях истински щастлив, но не защото решавах с лекота задачите, а тъй като не знаех какво ме чака в гимназията. В нея учителката по математика така жестоко и унизително ме подценяваше, че не само съучениците ми кипваха от възмущение, но и мен ме принуди дотолкова да намразя предмета, та да кандидатствам с литература. По ирония на съдбата вече няколко десетилетия живеем на една и съща улица. При всяко излизане няма как да не мина покрай дома й. Може би за да не забравям колко несправедлив е светът.
Любовта ми към цифрите обаче е жива и до днес. Не толкова във финансов, колкото в художествен аспект. И няма как да е другояче, след като в онези години се увличах по филми като "Един живот", "Двамата Фьодоровци", "Тримата от запаса", "Четиримата танкисти и кучето", "Пет патронни гилзи", "Осмият" и дори "Господин 420". И щом съм чел книги като "Първа любов", "Втора рота", "Тримата мускетари", "Четвъртата височина", "Пет малки прасенца" и даже "Али Баба и 40-те разбойници".
Част от любимите ми песни също бяха "цифровизирани". И тук имам предвид не толкова чудесната, но неуспяла кой знае колко да се наложи у нас "25 или 6 по 4" на групата "Чикаго" колкото истински хит като "24 хиляди целувки". Много се учудвах защо пък трябва да са точно 24 хиляди, а не повечко или пък - по-малко. Добре, че в VI клас се посветих на есперанто, та покрай сходството в думите успях да разгадая италианския текст. Оказа се, че мечтата на Андреано Челентано е по целувка на секунда във всеки от часовете на денонощието. Секундите във всеки час са три хиляди и шестотин, а не хиляда, та общо няма как да са 24 000, а много повече. От певеца обаче очаквам да грабне сърцата ни, а не да заслужи шестица при моята гимназиална учителка по математика. Пък и норматив в любовта едва ли може да има, в края на краищата - който колкото си може. Важното е, че с 24 000 целувки любовта е толкова дива, та довежда чак до лудост.
Оттогава изтече доста време, но склонността ми да разгадавам числата не ме изостави. През пролетта на 2001 г. бившият цар обеща да ни оправи за 800 дни. Веднага се сетих за песента "Сбогом, Мария!" на Емил Димитров, в която новобранецът обещава да се върне след 700 дни. Но защо при г-н Сакскобургготски бяха 800? Може би той самият гледаше на себе си като на лош войник, който дотолкова ще изостава от другите, че към обичайния срок ще му прибавят и 100-тина дни задръжка. Тогава сякаш не му повярвахме, но днес ще трябва да признаем, че е бил прав. Все изчакваше, все не бил сега моментът, все не му било дошло времето. Разбърза се само когато му се откри възможност да грабне хиляди декари гори и други имоти от държавата. Видя се обаче, че и тази работа не е свършил като хората, защото вече взе да губи дела в съда.
Тези дни Бойко Борисов ни ощастливи с новината, че щял да черпи Разград с 12 000 кебапчета. Не във връзка с предстоящите избори, а заради влизането на тамошния футболен отбор в А група. Премиерът нямало да се бръкне в джоба, защото миналото лято спечелил кебапчетата на тенис, побеждавайки собственика на верига ресторанти. (Ах, тези "интелектуални" спортове! Ако някога стана президент, нека отсега е ясно, че няма да се преструвам на израснал по тенис кортове. Нито пък тепърва ще навлизам в тайните на голфа.)
Че премиерът играе предимно на вързано, ни е ясно отдавна. Но защо точно 12 000? Нали при баса е спечелил 20 000? Дали разликата отчита инфлацията от миналото лято досега? Или пък оставащите 8000 са своеобразна комисиона?
Впрочем това си е негова работа. Ако нещата в държавата вървяха, можеше дори да го похвалим. Само че в този пример като на скара се вижда картинката от последните две години, колкото и пушекът да се опитва да я замъглява. Ние вече не създаваме, а местим. Кебапчетата - от София в Разград, а парите - от бедните при богатите. Едните теглят спестяванията си, а другите трупат още повече пари в банките. Пет процента от домакинствата държат по-голямата част от средствата, вложени в банкови депозити. С други думи - богатите стават по-богати, а бедните - още по-бедни. Вече 2/3 от хората у нас споделят, че живеят по-зле спрямо миналата година. А всеки пети смята, че кризата няма да свърши никога.
Недоволните и песимистите сигурно имат право. Особено пък като чухме, че Борисов се зарече за три години да върне българите от чужбина. Колкото и да печели басове, 12 000 кебапчета няма да му стигнат. Нито дори 20 000. Защото едно е да се мислиш за бог, пък съвсем друго е да успееш като Исус да нахраниш народа си с пет хляба и две риби.
